— Колкото до Так, смятам, че онези, които наричаме демони, виреят в безредието — продължи той. — Техните измерения трябва винаги да са променливи, хаотични. Навярно презират усилията, които ние, дребните същества, наречени хора, полагаме, за да приведем видимия за нас свят в някакво подобие на система. Отново ще кажа — не знам. Дребните духове, които съм призовавал понякога да ми помогнат, определено недоволстват, когато им възложиш конструктивна задача, и им става страшно весело, когато трябва да направят беля. Жалко, че нямам свободно време да проуча този въпрос. Так например е забележително проявление. Но се боя, че мястото не е подходящо за кротки размишления. Нито разполагаме с време да развиваме теории, които ще радват сърцата на учените, освен ако не държим това да е последният ни паметник. За нас е достатъчно, че Так е наш враг, а ние вярваме единствено в съществуването на врага. Той ни е враг също като товиетите.
На другата сутрин резиденцията беше нападната.
Утрото беше студено и сиво. Канеше се да завали, но заканата все още не се беше материализирала.
Улиците около резиденцията бяха пълни с тълпи. Имаше поне хиляда кайтци — сипеха подигравки, викаха, крещяха гневно. Хвърляха какво ли не — камъни, боклуци, буци пръст. Истински оръжия все още не използваха, но беше ясно, че нещата скоро ще се влошат.
Всички бяха мъже естествено, от малки момчета до кретащи белобради старци. Мъжете на Кайт изобщо нямаше да позволят на жените удоволствието да излеят публично гнева си. Предвид предстоящото, поне за този мъжки шовинизъм бях благодарен на кайтците.
Хората ми бяха в пълна готовност. Предния ден бях наредил да се вдигнат осем платформи, тайно, и сега заповядах да ги преместят на предвидените позиции, по две по всяка стена на имението. Бяха с три стъпки по-ниски от стената, така че външните стени щяха да ни служат за защита.
Най-слабото ни място беше главната порта, нищо повече от тежки железни решетки. Не само че можеха да пробият през нея, но и нямаше как да я укрепим стабилно.
Дадох указания на войниците си какво да правят. Стана много бързо, тъй като основните упражнения, които бяхме отработвали, се състояха тъкмо в отблъскване на възможен щурм на имението.
Докато тълпата отвън ревеше и трупаше ярост, бойците ми и слугинският състав на Тенедос мъкнеха тежки мебели за барикади, преобръщаха товарните фургони пред портата и пълнеха чували с пръст от градината за защитни валове.
Резидент Тенедос бе навсякъде — помагаше да се бутат тежките вещи, окуражаваше хората и дори държеше отворени чувалите, за да ги пълнят мъжете с лопатите.
Дръпнах го настрана и го попитах дали „вижда“ магия зад всичко това.
— Не. Не долавям нищо, освен някаква черна прокоба, насочена срещу нас. Ако е заклинание, е толкова общо и всеобхватно, че едва ли си струва да се безпокоим от него в сравнение с някой идиот на улицата, дето може да му хрумне да хвърли някое паве и да ни счупи черепите.
Това ме притесни, защото се бях качил на покрива на главната сграда и се опитах да различа водачите на тълпата. Ако работата се влошеше, смятах да заповядам на няколко стрелци да ги свалят. За да унищожиш една разярена тълпа, винаги трябва да отсечеш главата й. Но водачи не забелязах, тъй че не знаех къде точно да ударя змията; тълпата приличаше по-скоро на някой от онези огромни отровни червеи в тресавищата, дето трябва да ги посечеш на късчета, преди всяко от тях да престане да се мята.
Разбира се, от градска стража или от войниците на аким Фергана нямаше и помен.
— Той няма да помогне на тълпата — разсъди Тенедос. — Все още не е достатъчно убеден, че е дошъл моментът да подкрепи напълно товиетите. Но и нищо няма да направи, ако завземат резиденцията. Вероятно се кани да използва това като повод да прати армията си срещу тях, макар да ми се струва, че ще е много изненадан, като разбере, че половината от тях вече почти са приели вярата на Так. Мисля, че просто трябва да изчакаме по-нататъшното развитие.
Не чакахме дълго.
Почна се с дъжд от копия през стената. Издрънчаха безобидно по каменните плочи, но след няколко мига полетя залп от стрели и една рани един от пехотинците.
След това отвън се разнесоха викове и нападателите удариха по портата. Заблъскаха с рамене, за да я съборят. Тази тактика можеха да я пробват до края на живота си, без да постигнат нищо. После домъкнаха някаква дъска и се опитаха да повдигнат мандалото.