Извиках на цивилните да помогнат с ранените и изтичах до една от кулите.
Преброих по улицата четиридесет трупа. От нашите бяха загинали двама, имахме и шестима ранени.
Бяхме им дали урок, но следващия път щяха да ни учат те. Следващия път щяха да са в броня и с оръжие, и бе напълно възможно денят да се окаже техен.
Трябваше да задържим острието, което бяхме наточили. Иначе бяхме обречени.
Задействахме се преди разсъмване.
Оставих в резиденцията само шепа бойци — съмнявах се, че тълпата ще си върне куража толкова бързо — а останалите разделих на патрули от по трима души.
Нито Тенедос, нито аз, нито писарите бяхме спали. Много преди това бяхме поискали всички нуманцийци в Саяна да ни дадат адресите си и ги разделихме на групи.
Заповедта беше всички нуманцийци да се доведат в резиденцията. Пехотинците на капитан Мелет трябваше да обходят вътрешната част на града, а моите пиконосци щяха да се опитат да спасят живеещите в предградията. Един войник щеше да пази от евентуално нападение, а другите двама да помагат на хората да опаковат каквото могат да носят. Беше им наредено също така да се погрижат цивилните да си вземат топли дрехи, храна и практични неща — помня като момче, когато изгоря една близка ферма, как господарят й беше изскочил от пламъците гордо размахвайки това, което беше успял да спаси от пожара — тенекиена стойка за свещ, която беше измъкнал от килер, пълен със злато и сребро.
Трябваше да действаме бързо. На всеки екип бе наредено да не отделя повече от няколко минути за всяка къща и да извежда хората, ако се наложи — насила. Кайтците скоро щяха да разберат какво правим.
Тръгнахме. Надявахме се на най-доброто и очаквахме най-лошото. По улиците отново нямаше нито стражи, нито войници — аким Фергана ги беше задържал или в казармите, или около двореца, за да му пазят врата от гадния допир на жълтата коприна.
Моите спътници бяха пиките Кърти и Карджан. Слязох при една от къщите, малка виличка, отделена от останалите кайтски жилища. Въпреки наближаващата зима в саксиите по прозорците имаше зеленина. Вратата беше боядисана в приветливо червено. Но зееше. Извадих сабята и влязох.
Бях закъснял. В дома бяха живели четирима нуманцийци — мъж, жена му и двамата им синове. Не помня какво ги беше довело в Саяна. И четиримата бяха мъртви, с товиетски въжета на гърлата. Къщата беше обрана.
Изругах и изтичах до коня си. Щом се качих, чух отнякъде подигравателен смях, но не видях никого.
На следващия адрес извадих повече късмет, макар че за малко щях да цапардосам стареца, докато го убедя, че трябва да напусне. Уверяваше ме, че живеел в града още от момче, че кайтците му били приятели и че нямало да му се случи нищо лошо. Дръпнах го към вратата и му посочих групата ръмжащи отвън мъже, задържани само от настръхналия Карджан. Той погледна съседите и доскорошните си „приятели“ и мисля, че сърцето му щеше да се пръсне. Тъй или иначе, той и също толкова старата му жена, както и порасналият им син, се подчиниха.
След като се отдалечихме, чухме зад себе си победоносните викове на кайтците, започнали да плячкосват къщата.
С още няколко адреса всичко мина гладко.
На следващия усетих, че става нещо странно, въпреки че отвън не личеше нищо. Беше голяма постройка в богаташката част на града.
Смъкнах се от седлото и отидох до вратата. Тъкмо се канех да вдигна халката и да почукам, когато почувствах нещо. Сабята изведнъж се озова в ръката ми. Почуках, някой отвътре дръпна незаключената врата и оръжието блесна.
Но аз вече не бях пред вратата. Неволно се бях дръпнал встрани и щом умът ми „видя“ атаката, скочих и забих острието дълбоко в корема на товиета. Той зяпна безпомощно, изтърва оръжието си, ръцете му стиснаха моето и издъхна. Изтръгнах сабята си и влязох в къщата.
На пода лежеше млада жена, главата й беше почти отрязана. До нея лежеше бебенце — копринената връв стягаше шийката му. Чух трясъци от съседната стая и безшумно запристъпвах натам.
Един мъж дърпаше чекмеджетата на шкафа, оглеждаше ги за ценности и ги хвърляше на пода. На близката маса имаше отворен чувал, наполовина пълен с плячка.
— Я спри да се правиш на велик с тоя меч и ела ми помогни — изръмжа той и се извърна леко.
Дори нямаше време да се опули, преди сабята ми да отсече главата му и тя да се затъркаля по пода. Кръвта плисна в полукръг по стените.