Спря се на двайсетина стъпки от мен.
— Значи вие сте нуманцийците, а?
— Усетът ти е почти толкова остър, колкото зрението — каза Тенедос.
Мъжът се ухили и се видяха почернелите му зъби.
— Аз съм Мемлинк и думата ми е закон в прохода Сулем.
— Познавам някои други Планински воини, които биха могли да го оспорят — каза Тенедос.
— Ха. Най-обикновени бандити. Всички коленичат пред мен.
— Не се съмнявам — съгласи се Тенедос. — Та защо си решил да ни зачетеш с присъствието си, о, Мемлинк Велики?
— Пожелах да видя фрьонгите, дето оная свиня Фергана заповяда да се махат от Саяна. При вас има жени, които мога да пожелая, или някои от воините ми може да поискат. Един от стареите ми има Дарбата и ми показа, с видение, едно-две момичета, които си струва да легнат в ложето ми.
— Жени, да — продължи той. — И да речем, половината от златото и накитите ви. Кротък човек съм, но щом трябва да минете през владението ми, мисля, че е съвсем разумно да си платите нещо като данък, нали така?
Тенедос дълго помълча, след което се наведе от коня и каза кротко:
— Ебал съм те.
Мемлинк пребледня.
— За да бъдем по-точни — продължи чародеят, — ебал съм теб, ебал съм курвата, която се е нарекла твоя майка, и съм ебал баща ти, когото така и не познаваш, щото не си е платил още за първия път.
— Никой не може да ми говори така! Никой не може да ми говори така и да остане жив!
— Тъй ли? — гласът на Тенедос си остана все така невъзмутим.
Ръката на Мемлинк посегна рязко към камата, но оръжието ми вече беше излязло наполовина от ножницата.
— Добре — изръмжа той и устните му се изпънаха назад в подобие на усмивка. — Нека тогава думите ти ти донесат наказанието. Предложих ви мир… вижте сега какво държи другата ми ръка.
Стисна юздите и уж понечи да обърне коня, но изведнъж го пришпори напред, право към колоната, в пълен галоп.
Предполагам, че това бе начинът му да покаже голямата си храброст на своите. Те изреваха окуражително и понечиха уж да нападнат. Лъковете на стрелците ми се вдигнаха, стрелите изсвистяха и редиците на планинците се превърнаха в гмеж от мятащи се и падащи ранени коне.
Мемлинк се вряза в колоната на пълна скорост. Никой нямаше време да извади сабя и да замахне към него, а за удар с пика беше твърде близо.
Но не беше се съобразил с Лукан. Обърнах коня след него и изревах в ухото му да препусне в бяг.
Едно късо копие за малко не улучи планинеца, но той се сниши под него, след това промуши коня си през последните няколко пехотинеца в колоната, право към втория фургон. На него се возеха няколко жени, стари хора и деца. До коларя седеше една от личните слугини на Тенедос, старшата му сладкарка, казваше се Якоба. Беше ми направила впечатление отдавна — дребничка, изключително прелестна млада жена, година-две по-голяма от мен, с дълга тъмна коса, която обикновено носеше прибрана на кок — но досега не бях я заговарял.
Сигурно беше една от красавиците, които стареят на Мемлинк му беше показал с магията си, защото кайтецът изрева победоносно, наведе се от седлото, метна Якоба на него, пришпори коня и отби от пътя.
Обърнах през колоната след него. Един от хората на Мелет се суетеше с тежкото си копие и го измъкнах от ръцете му.
Мемлинк препускаше към една тясна клисура. Отдалечеше ли се от пътя, никой нямаше да посмее да го гони. Беше се присвил в седлото, почти допрял лице до гривата на коня.
Изправих се на стремената, замахнах… и хвърлих копието. Но не по Мемлинк, а по много по-удобна цел. Копието порази коня в задницата. Животното изцвили, строполи се и изхвърли жената и похитителя й на земята. Дръпнах здраво юздите на Лукан, заковах на място и скочих, докато Мемлинк се изправяше на крака. Беше изтървал сабята си при падането и затича към мен, като вадеше дългата си кама изпод дебелия кожух. С другата си ръка посегна да награби камък, без да се спира. Докато замахваше да го хвърли отдолу в лицето ми, сабята ми изсвистя и ръката му, още държаща камъка, тупна на земята, отсечена от китката. Той зяпна за миг невярващо бликналата кръв, а сабята ми го разпра в контраудар — вряза се дълбоко в гърдите, през ребрата и до сърцето.
Чух зад себе си бойни викове, но не им обърнах внимание. Притичах, вдигнах на ръце замаяната Якоба и се обърнах да потърся Лукан. Конят беше до мен, усетил, че ни остава само миг. Метнах Якоба пред седлото, скочих на коня и препуснах с все сила към безопасния керван.