Вселената се бе побрала в члена ми, във влажната й мекота и в чудесния допир на коприната, стегнала шията ми, сладостта се надигна в мен и отворих уста да извикам…
… и пищеше дете, а лицето над мен беше брадато и разкривено в зъл беззвучен смях. Кръвта биеше в слепоочията ми и го гледах през тунел, докато вдигах с усилие краката си… и изритах товиета назад в снега.
Той скочи на крака и посегна към ножа на кръста си. Замахнах към лицето му и той изрева, залитна назад и ме оплиска с кръв и хрущял, докато падах върху него; стегнатият ми като желязо лакът прекърши гръкляна му. Превъртях се, докато той издъхваше, и сабята се озова в ръката ми.
Лагерът бе оживял от викове и писъци; виждах смътните силуети на бягащи във виелицата мъже; лумнаха факли.
Товиетското въже все още висеше от врата ми и чак сега усетих парещата червена диря, която беше оставило.
Притичах до центъра на кръга от фургони и изревах за пълна тревога. От тъмното изникнаха Тенедос и Карджан, още замаяни от съня.
Но товиетите вече ги нямаше.
Шестима от войниците ми бяха убити на постовете си. Как товиетите бяха успели да се промъкнат до двойните постове и да ги изколят, без те да успеят да вдигнат тревога, не знам. След това се бяха промъкнали в лагера и бяха започнали убийствата си.
Бяха убити десет цивилни, осем от които, сред тях и едномесечно бебе — удушени, другите двама — заклани.
Без да обръщам внимание на плачовете от страх и скръб, придърпах Тенедос настрана.
— Какво стана с преградите ти? Нищо ли не усети?
— Нищо — отвърна магьосникът и на лицето му като че ли се изписа малко страх. — Магията ми трябваше да подейства уж, но… не усетих. Не знам защо.
За миг ме обзе гняв, но здравият разум надделя. Защо занаятът на Тенедос трябваше да свърши повече работа от този на един войник? Всички сме хора и уменията ни са несъвършени. Зачудих се кое ли дете бе проявило по-голям усет от всички нас, но така и не разбрах кой беше изпищял.
Събрахме телата. Земята беше замръзнала и корава, затова наредих на войниците да съберат камъни и да вдигнем гробници.
Запалихме огньовете и си направихме още чай. Отново видях Якоба — мажеше с масло твърдите питки хляб. Тя остави ножа на земята и пристъпи към мен.
— Така и нямах възможност да ти благодаря.
— Не е необходимо.
Помълча малко.
— Точно сега… когато дойдоха те, сънувах теб — промълви почти шепнешком.
Боя се, че се изчервих, но не можеше да го е видяла в тъмното.
— Ъъъ… аз… ами, и аз те сънувах — успях да отвърна.
— Бяхме на някаква лодка — каза тя сънено. — Само двамата. На едно езеро. Може би онези кораби-домове, за които съм чела, в Ърлей — замълча. Аз също бях онемял от удивление. Тишината се проточи. След това тя вдигна очи към мен.
— Може би… може би, ако оживеем…
Обърна се изведнъж и се върна при работата си.
На другата сутрин бурята се усили. Ледените стени на проход Сулем ни притиснаха и вятърът от север задуха свирепо.
През този ден планинците ни удариха четири пъти. Притичваха от скривалищата си по двама-трима, отвличаха човека или вещите, които искаха, и изчезваха. Не можехме да поставим войник на всеки пет стъпки, така че не убихме никого.
Походната колона се проточи, колкото и да ругаеха и заплашваха ескадронен подофицер Биканер и Трета колона в тила. Самият аз обикалях дългия керван, мъчех се да окуража хората и когато някой се окажеше много изтощен, му давах да се качи на Лукан за малко и тръгвах пеш до него. Рабит и останалите резервни коне вече возеха болни, сакати и старци — но все още имаше твърде много останали без сили хора, които се тътреха пеш. При всяко разбойническо нападение донасяхме жертви и ранените трябваше да се качат по фургоните, които и без това вече бяха претъпкани.
Същия ден научих още един урок. Бях се отнасял с пренебрежение към жените, вървящи с войниците на КЛП — смятах ги за най-обикновени курви. Но тъкмо те се грижеха с най-голямо състрадание за ранените и болните и внасяха малко милост и доброта в последния им час.
Спряхме час преди пладне и трябваше да изчакаме още час, докато и последният се дотътри в лагера.
Можех да раздробя пехотата и да пратя хората сред колоната на цивилните да помагат, но по този начин щях да изгубя половината от годните си за бой мъже и нямаше да разполагам с цялостна част в ядрото.