Най-доброто, което можех да направя, бе да заповядам на Втора и Четвърта колона да слязат и да качат на конете си най-безпомощните. Ако ни нападнеха, трябваше да помогнат на хората да слязат от седлата, след което да яхнат конете и да се групират. Беше глупаво — изгубеното време щеше да е повече от достатъчно, та планинците да се измъкнат — но не можех да гледам как хората, останали под моя опека, просто загиват.
До този час Лайш Тенедос почти не ми беше проговарял. Сега го намерих в челото на колоната. Като че ли не забелязваше нито вятъра, нито снега, нито неизменния си спътник Карджан. Мен ме забеляза и се обърна. Носът и бузите му бяха започнали да побеляват от мраза.
— Сняг — промълви той замислено и в първия момент си помислих, че е от страх заради жестокия студ. — Дамастес, трябва ни повече сняг.
Реших, че се е побъркал.
— Ела. Мисля, че се добрах до заклинание, което може да ни помогне, макар и за кратко и едва-едва.
Забърза към фургона, който караше магическите му принадлежности, и извади разни неща. Помогнах му да ги отнесе до мястото, където го бях настигнал. Той изгази десетина крачки напред в неразровения сняг.
— Най-добре е да го направя там, където не е стъпвал човешки крак.
С помощта на четири свещника, увенчани с остри шипове, направи квадрат със страна около две стъпки. В тях постави по една свещ: зелена, бяла, черна и червена.
В центъра постави малък мангал върху триножник, на височина до кръста.
След това пръсна с вкочанената си ръка стрити на прах сухи билки върху мангала и го заслони с шепа, за да не ги издуха вятърът.
След това започна да се моли, първо на нашата богиня на земята, а после на бога, чието владение е водата:
Докосна с пръст всяка от свещите и те пламнаха — пламъците се издигнаха три пъти по-високи от дължината им.
Задържа пръста си, без да го изгори, във всеки от четирите пламъка — устните му се движеха в беззвучен напев, след това докосна билките в мангала и гласът му се повиши:
Билките затлеяха и запушиха, и в този миг видях нещо наистина удивително. Снежинките, вихрещи се в пространството, оградено от четирите свещи, замръзнаха, все едно че бяха попаднали в невидим кехлибар, куб със страна от две стъпки.
— Добре — каза Тенедос. — Някой… добър или лош… одобрява желанието ми. А сега — по-трудната част.
Ръцете му се задвижиха в поредица от странни жестове и в мангала се роди нещо. Беше тъмно, опръскано с точици светлина и сякаш имаше форма, но в същото време беше безформено. Очите ме заболяха, докато се мъчех да различа какво е, и извърнах поглед.
Тенедос отново запя:
Тъмната сянка или облак, или някаква фигура потръпна, тласната сякаш от вятъра. Чу се тихо бръмчене.
— Так ли? — каза Тенедос. — Той не е от твоето селение, нито желая да му нанасям удар сега. Ще ми се подчиниш.
Сянката избръмча отново.
— Ще се подчиниш, казах! — пръстите на Тенедос се раздвижиха в бързи жестове, бръмченето се чу отново и странно защо си помислих, че долавям болезнен стон. Сянката се огъна като в смирен поклон.
— Много добре — Тенедос отново докосна мангала.
Сянката се извиси, по-висока от човешки ръст. Напевът на Тенедос продължи: