Магическият куб беше празен.
— Сега си вземи оръжията и тръгвай — каза Тенедос и продължи напева си:
Този път сянката се обърна и изчезна. Тенедос махна с ръка и четирите свещи задимяха и угаснаха.
— Сега ще видим каквото има да видим — каза той. — Ако заклинанието подейства, трябва да обкръжи разбойниците с непроницаема мъгла. Те ще знаят, че все още не сме стигнали до тях, дори да сме на крачка пред тях, или ще знаят, че сме минали оттам преди часове. Ще знаят, че сме оставили пътя, и ще ни търсят по странични пътеки, или ще претърсват селата, знаейки, че сме се подслонили в тях от бурята. Ако подейства, разбира се.
— Какво беше онази сянка? — попитах. Бях очарован, напълно забравил за студа и бурята.
— Нещо от… от друго място — отвърна Тенедос с престорена небрежност. — Нещо, на което веднъж направих услуга — разбрах, че няма да ми каже повече, но имах още един, последен въпрос.
— Так по-могъщ ли е от това същество?
— Кой знае? — отвърна Тенедос. — Моят дух е много мързелив и не бих казал, че е особено надарен с това, което ние смъртните наричаме храброст. Но предполагам, че е по-слаб от товиетския демон.
— А дали Так ще ни нападне като в пещерата?
— Не знам — отвърна Тенедос. — Подготвям няколко заклинания в случай, че го направи… но нямам представа дали ще са ефикасни. Не мисля, че ще свършат работа. Трябва ми нещо повече.
— Например?
— Не, Дамастес. Това не мога, не бива да ти го казвам. Нито сега, нито никога.
Това беше първият момент, в който се докоснах до най-голямата тайна на чародея Тенедос, тайната, която щеше да му спечели империя. Когато я разкрия, ще стане явна за всички, но така и не беше разкрита на приятелите на Тенедос, на трибуните, на армията му или на враговете му, преди да стане твърде късно.
— Е, време е да продължим пътя си.
След като се престроихме за тръгване, видях, че четирима души продължават да седят свити в снега. Отидох до първия. Беше един от кавалеристите ми. Мустаците и веждите му бяха покрити със скреж, а очите му се бяха оцъклили.
— Пиконосец, стани.
Зяпна ме, без да вижда, и се заклати назад-напред. Дръпнах го да стане, но все едно че беше останал без кости. Смъкна се отново като чувал в снега.
Ескадронен подофицер Биканер притича и също го задърпа да стане.
— Проклет скапан кучи син! — изруга подофицерът. — Предал се е, курът сплескан!
И беше прав.
— Ще го оставим ли?
Помислих. Пиконосците никога не изоставят издъхващите и ранените си, освен за последен упокой, а този човек, оказал се с по-слаб дух, беше пострадал точно толкова, колкото ако го беше посякъл меч на планинец.
— Не. Намери му място на някой фургон. Кажи на капитан Мелет да качи още един цивилен на седлото.
Отидох при следващата свита в снега фигура. Беше старец, вече издъхнал, замръзнал на място. Същото се оказа с другите двама. Едната се оказа също толкова стара жена, другият — петнайсетгодишно момче.
— Да не ви изненадва, сър — каза ми Биканер. — Научил съм нещо и то е, че младото не се вкопчва в живота толкова силно. Проклет да съм, ако знам защо, но те ще опънат петалата много преди някой зъл кучи син като мен да изпита слабост. Може да е щото скоро са слезли от Колелото и нямат нищо против да се върнат.
Потеглихме, без да погребем мъртвите — нямахме време да ровим за камъни под снега. Измърморих кратка молитва и тръгнахме.
Пътят се издигаше, не чак толкова, че да забележи пътникът в нормално време, но за някои от нас беше като стръмен склон. Войниците ритаха цивилните, ругаеха ги, помагаха им да продължат, но в много случаи — без полза. Понякога тези хора изпитваха отчаяно желание да останат сами, пожелаваха отчаяно сетния покой, затова просто тръгваха встрани от пътя и се изгубваха във виелицата.
Един сержант от КЛП, който вече залиташе и се мъчеше да подкара пред себе си две момчета, ми каза, че видял как някой се отдалечил от пътя преди няколко минути, жена, на която вече се бил опитал да помогне.
Върнах се и намерих пътеката, водеща встрани. Слязох и видях следите — навяващият сняг бързо ги запълваше. Поведох Лукан по тях.