Реших да преброя бавно до сто и после да се върна — иначе рискувах самият аз да се изгубя.
Стигнал бях до седемдесет и пет, когато чух ръмженето. Лукан изцвили от страх и се задърпа назад. Четири вълка ръмжаха около просналото се тяло на жената. Снегът наоколо беше опръскан с кръв. Видяха ме и оголиха зъби.
Смъкнах се от седлото, извадих сабята и закрачих напред. Сигурно беше неразумно, но не можех повече, не биваше повече да се чувствам безпомощен.
Вълците изчакаха, докато се приближа на пет крачки, изскимтяха злобно, обърнаха се и побягнаха.
Коленичих до жената. Гърлото й беше разкъсано, но очите й бяха затворени и на устните й имаше кротка усмивка. Метнах я на седлото на Лукан, решен да не я оставя на зверовете, и тръгнах назад към колоната. Намерихме място за трупа и го положихме на задницата на фургона.
Возилата вече бяха препълнени и качихме по двама души на всички коне. Животните поне бяха силни и добре нахранени, макар да знаех, че умората ще ги покоси след още няколко дни.
Така мина този ден и половината от следващия. Пътят продължаваше да се вие нагоре и нагоре, без да ни предложи възможност за отдих. Снежните облаци понякога се разчистваха, но виждахме само сиви мокри скали, сняг и лед. Заклинанието на Тенедос, изглежда, действаше — нямахме повече срещи с планинските племена.
Вече не приличахме на войници. Бяхме небръснати, с тъмни кръгове около очите. Бяхме овързали главите си с дрипи и нахлузили шлемовете над тях; онези от нас, които разполагаха с рунтавите кожуси от овча кожа, с които се бяхме маскирали като кайтци, ги носеха върху бронята и благодаряха на Айрису за топлината им. Моя го бях дал на един от цивилните още на втория ден от похода и тайно се надявах, че може да падне замръзнал в снега, за да се дотътря до тялото и да си го прибера.
Забелязах една жестока ирония. Ако си слаб, ако не можеш да вървиш, ще те сместят на някой от фургоните. Но язденето не предлагаше топлина и вятърът режеше през дрипите и одеялата. При всяко спиране от фургоните се смъкваха трупове, но винаги се намираха други, които да заемат местата им.
Един фургон беше заделен за мъртъвците — през обедната почивка щяха да бъдат изгорени. Жертвите ни вече наброяваха четиридесет войници и около седемдесет цивилни.
Нямахме нито време, нито сили да ги заравяме, но и не можехме просто така да ги оставим на пътя, иначе щяхме да се превърнем в зверове. Тенедос направи заклинанието си. Телата бяха струпани на клада, казаха се подходящите думи и те се запалиха без дим, без миризма, без никакви пламъци освен светлосиния, като този, който се получава, когато запалиш бренди.
Бяхме пътували вече… беше ми нужно много мислене, докато преценя — осем, не, девет дни и разбирах, че надеждата ми за десет мили дневно е смешна. Но нищо друго не можехме да направим, освен да кретаме все напред и напред.
Около час след обяда на десетия ден Тенедос предаде по колоната, че ме вика. Вървяхме с капитан Мелет и се мъчехме да измислим дали няма да се намери ненужен багаж по фургоните, който да се изхвърли, за да се качат още хора.
Алори яздеше Лукан и слушаше напрегнато разговора ни. Без да й нареждам, се смъкна от седлото, а аз се качих и подкарах в бавен тръс Лукан към челото.
— Изглежда, заклинанието ми действа по-добре, макар и малко по-различно, отколкото очаквах — каза без предисловия Тенедос. — Малкото ми приятелче се появи преди няколко мига и каза, че отпред ни очакват врагове. Не е успял да ги заслепи с магическия сняг, но се почувства задължен да ме предупреди. Оттук нататък действате вие, легат.
Устните ми се изкривиха в сурова усмивка.
Обърнах се към пиконосец Карджан.
— Пика, връщаш се назад и питаш ескадронен подофицер Биканер навит ли е за излаз. Кажи също на капитан Мелет, че искам дузина доброволци.
Карджан кимна и обърна коня, но се спря и ме погледна умолително.
— Сър. Мога ли да…
Канех се да откажа, но Тенедос ме изпревари.
— Вземи го, ако иска. Ще се пазя сам.
Трябваха ми двайсет и пет доброволци, да сме поравно конница и пехота. Можех да получа и двеста и петдесет, ако исках. Сред тях се оказаха Йонджи и неговите планинци. Избрах него и двама от приятелите му.
Знаех приблизително къде се намирахме на картата, която поглеждах колкото може по-рядко, за да не ми се пръсне сърцето, като видя колко бавно се придвижваме към спасението.