Можех да си представя точно къде ще ни очакват планинците. Мястото наистина беше много добро за засада, с малка долина между две тесни клисури. Щяха да изчакат, докато навлезем в долината, да нападнат от скривалищата си и, да ни отрежат изходите и отпред, и в тила, след което най-спокойно да ни насекат на късчета.
Но и виждах също така, колкото и бегла да беше картата в подробностите, къде можеха да се оголят Планинските воини, особено след като помнех как не се бяха погрижили да пазят тила си при засадата на брода.
Събрах двайсет и петимата доброволци и се разпоредих. Щяхме да носим саби, ножове, лъкове и стрели, плюс въжета. Нищо повече. Разделихме се на групи по петима и се заизкачвахме по едната страна на прохода. Катеренето беше тежко, придвижвахме се с мъка от скала на скала, като често се подхлъзвахме. На няколко пъти щях да падна и ме спаси Карджан. Самият аз му върнах услугата четири пъти, докато най-сетне не стигнахме хребета, на около четиристотин стъпки над пътя.
Картата вече беше безполезна, но имах представа за терена. Притворих очи, за да не виждам снега, и се загледах в малката долина все едно, че беше ясен летен ден. Хребетът продължаваше почти право на север, покрай невидимия път долу.
Тръгнахме покрай него, малко встрани, за да останем незабелязани. Беше адски трудно; скалите се спускаха стръмно надолу, някъде — почти отвесно.
Четири часа ни бяха нужни, докато стигнем там, където исках — или по-скоро където смятах, че е подходящото място. Трябваше да се намираме точно над северния край на малката долина. Дадох със сигнали последните заповеди.
Вече трябваше да намерим път надолу, а единственият възможен се оказа почти отвесна пропаст. Като командир беше редно да тръгна пръв, но гордостта трябваше да отстъпи място на здравата логика. Избрах за водач Йонджи. Той спусна дебелото въже, върза се за по-тънко към него, погледна от ръба, потръпна и провери още веднъж възлите.
— Я ми кажете още нещо за ърейските жени, сър.
Докато отворя уста, вече го нямаше. За въжето се привърза друг планинец и се спусна надолу, след него един от пиконосците ми, опитен мъж от източните планини, казваше се Варваро. Беше се спуснал само няколко стъпки, когато въжето се охлаби и потрепна два пъти — уговореният сигнал, че Йонджи е стигнал безопасен терен.
Спуснахме се след него през ръба и се озовахме на малко плато. Трудно можех да го нарека „безопасен терен“, тъй като беше наклонено около четирийсет и пет градуса. Но малкият поток, все още незамръзнал, беше изровил тесен пролом, който ми приличаше на кралски път, водещ към прохода долу.
Навлякохме вълнени чорапи върху ботушите си, за да не вдигаме шум при спускането. Не стана по-малко хлъзгаво, но успяхме да стигнем до равен терен, без да падаме или да вдигнем шумотевица. Намирахме се точно там, където се надявах — в северния край на долината. Поехме напред с готови оръжия.
Замириса на изгоряло дърво и чухме пращене на огън, преди да сме видели нещо. Малко след това видяхме смътно през снега планинците в една от двете „тапи“ на засадата, запушили северния изход на долината. Бяха шестнайсет души.
Продължихме в нишка. Изчаках малко, след което излаях като чакал, доколкото можех, и нападнахме.
Не им остана време дори да извикат, а след това беше късно. Докато извадят оръжията си, стоманата ни вече сечеше. След няколко мига падна и последният. Без да дочакат заповед, няколко души пробягаха от тяло на тяло да се уверят, че всички са мъртви. Не можехме да допуснем да ни предадат от тила, а милостта ни бе загинала някъде по жестокия път от Саяна.
Прекосихме долината по пътя на юг. Прибягвахме от укритие на укритие, като оглеждахме грижливо всяка цепнатина, всеки пролом и клисура.
В една от тях намерихме втората група, както бяхме очаквали. Планинците с конете си бяха намерили в тесния пролом убежище от бушуващия вятър. Беше с дълбочина едва петнайсет стъпки, но осигуряваше великолепно прикритие. Опитни в изчакването, те бяха достатъчно разумни, за да не заемат открита позиция, а съгледвачите им, поставени на юг, не ги бяха предупредили за приближаването на колоната. Заклинанието на Тенедос очевидно действаше, след като джаскът с тях, стига да имаше такъв, не ни беше надушил.
Пропълзяхме на скалата над тях, вдигнахме се като един и стреляхме. Имаше няколко писъка, дори молби за милост, но останаха нечути. След като падна и последният, нагазихме с извадени саби в опръскания с кръв сняг. Бяхме внимавали да опазим конете им, защото щяха да потрябват.