Когато тръгнахме, конете бяха единствените живи същества, останали в клисурата.
В южния край на долината бяха оставили трима съгледвачи. Изненадахме ги и убихме двама — последният избяга в сумрака и не успяхме да го догоним.
Йонджи изруга.
— Щеше да се получи велика история, ако ги бяхме избили до крак. Такава легенда щеше да живее дълго из планините.
— Ще живее по-дълго, след като има кой да я разкаже — подхвърли Карджан и Йонджи се ухили съгласен.
Бяхме плувнали в кръв и изтощени, но тръгнахме към кервана. Вестта се пръсна бързо и чух радостни викове. Не бяхме винаги безпомощни жертви.
Продължихме през теснината, спряхме при първия скален пролом да приберем конете и да смъкнем дрехите от телата, продължихме бързо да подминем и втората теснина, и напуснахме долината.
Най-сетне, малко преди да падне пълният мрак, проходът отново се отвори и намерихме място, където да подредим фургоните в защитен кръг.
Бях се свил до колелото на един от фургоните с вързания до мен Лукан и очуквах с камък нащърбеното острие на камата, с която бях убил един от разбойниците. Миришех лошо, по-лошо отпреди, но ми беше почти топло, загърнат във вонящия овчи кожух, който бях прибрал от един от труповете.
Беше дори спряло да вали толкова силно. Вдигнах очи и видях застаналото пред мен момиченце, Алори. Подаде ми чаша. Взех я, отпих от горещия чай и топлината се разля по тялото ми. Тя седна до мен.
— Мислех си, Дамастес.
— О?
— Нали каза, че сме партньори.
— Да де.
— Добре, ако сме партньори и ако поискам да си отворя хан, това не значи ли, че ще трябва да ми помагаш?
— Така е. Само че аз съм войник и ще се налага дълго да ме няма.
— Нищо. Мама… — гласът й заглъхна за миг, после тя се съвзе. — Мама все казваше, че един мъж не трябва да се пуска много в кухнята, иначе ще си въобрази, че е по-добър, отколкото е.
— Майка ти сигурно е била права.
— Сигурно и Якоба ще помогне. Знам, че те харесва. Ти харесваш ли я?
— Ами… Да. Харесвам я.
— Повече ли я харесваш от мен?
Заподбирах внимателно думите си.
— Харесвам ви и двете… но по различен начин.
— О. А като порасна, ще харесваш ли и двете по еднакъв начин?
На това изобщо не отговорих. Побързах да сменя темата.
— Алори, знаеш ли дали имаш някакви близки, с които да живееш, докато пораснеш достатъчно, за да можеш да си отвориш хан?
— Не — беше се натъжила. — Не знам къде ще отида.
— Аз знам — уверих я. — Знам едно място, където никога не е студено.
— Никога?
— Никога. Там е топло и всичко е зелено, и има всякакви животни, с които можеш да си играеш — заразказвах й надълго и нашироко за имението на родителите ми. Щом си нямаше роднини, сестрите ми можеха да се погрижат за нея — не една жена с радост щеше да приеме момиче като Алори. Момиченцето ме слушаше напрегнато и ококорено. Когато свърших всички хубави неща, които можех да кажа за Симабю, помълчахме около минута.
— И ще мога да си имам котенце, нали? — попита тя. — Имах си едно… там. Но то избяга.
— Можеш да си имаш десет котенца, ако поискаш.
— Ще е хубаво — стана, после бързо се наведе и ме целуна по бузата. — Фу. Миришеш ужасно! — засмя се и се отдалечи в тъмното.
Продължихме бавно напред още три дни без нападения. Но продължаваха да гинат мъже и жени, от студа, след като зимната буря се върна с удвоена сила. Кретахме упорито — не ни оставаше нищо друго.
После, на по-малко от един ден път до края на прохода Сулем, Тенедос ме потърси и ми каза:
— Заклинанието е прекъснато. Не мога да го усетя повече.
— Так ли?
— Не знам. Побоях се да направя руни, защото ако е той, може да ни усети и да разбере точно къде сме.
Реших, че като спрем след два часа, ще трябва да се прегрупираме в подходяща формация. След като магическият ни щит беше разбит, дори да загубехме половин ден, забавянето щеше да си струва: в момента приличахме на жалко стадо едва влачещи краката си ранени.
Но тази възможност ни бе отказана.
Удариха ни след един час. Бяхме стигнали до средата на една долина, когато дойде атаката. Само благодарение на милостта на Айса не се оказахме съвсем изненадани — една от групите не можа да устои на напрежението, излезе от прикритието си и затича с крясъци към нас.