Бяха ни уверявали, че планинците никога не нападат в строй, защото са твърде независими и никой дребен главатар не е склонен да отстъпи властта си по какъвто и да било повод, дори срещу най-добрата част от плячката. Но както и с всичко останало в Пограничните земи, това правило беше в сила само понякога, защото сега Планинските воини връхлетяха срещу нас в стегнати редици.
Имахме съвсем малко време, колкото да преведем цивилните до другия край на пътя и после надолу.
Не знам откъде намерих сили, но разкъсах вонящата дреха, хвърлих от главата си парцалите, от които бях заприличал на грохнала вещица, и извиках на пиконосците си да обърнат.
Други офицери и сержанти също намериха скрити резерви и жалките останки от Курамската лека пехота и ескадрон Гепард, Седемнадесети дивизион пиконосци, се подредиха в последния си боен строй.
— Изчакайте ги — изрева отзад Биканер. — Оставете ги да приближат достатъчно, че жив ще го одера оня, който похаби и една стрела.
Първата вълна крещящи туземци се надигна пред нас, лъковете звъннаха и стрелите се забиха в мишените си. Планинците се поколебаха, поеха още един залп и строят им се обърка.
Нова вълна стрели се понесе към разбърканите им редици, но инерцията им беше голяма.
Хвърлихме лъковете и те връхлетяха върху нас, и светът се превърна във вихър от кръв и стомана. Покосих краката на един планинец и той рухна в снега, парирах един удар към главата ми и пронизах мъжа, който го нанесе, извъртях се и избутах встрани с лявата си ръка едно копие, усетих как друго издрънча в бронята ми, покосих нападателя, без да разбера дали ме е ранил, след което усетих изгаряща болка, щом едно острие се вряза в горната част на бедрото ми.
После нямаше кого да убивам — туземците отстъпваха.
Погледнах раната си. Не беше тежка, но кървеше силно. Огледах се за нещо, с което да я превържа, и Карджан се озова до мен, с мръсен парцал в ръка, и го стегна около крачола.
Последва нова атака, но нея отбихме със стрели.
Планинците се отдръпнаха, стъписани от тежките си загуби, и ни оставиха време да си кажем няколко думи.
Пътят беше осеян с мъртъвци.
Тенедос бе застанал до мен.
— Какво мога да направя?
— Дай ми заклинание, което… не. Магиката после. Иди при колоната и отведи цивилните.
Канеше се да попита защо, но си спомни за войнишките правила, затвори си устата и забърза.
Капитан Мелет дойде при мен. Огледахме долината. Дори през сипещия се сняг не беше трудно да се види, че там, пред нас, има много, много планинци.
— Е, аз си избих десятката, но изглежда, си имаме много лентяи. Май ни се падат по двайсет-трийсет на всеки, а?
Усмихнах се неволно. Мелет се огледа да се увери, че никой няма да чуе.
— Предполагам, че нямаш нищо, което може да се нарече „план“, легат.
— Най-доброто, което ми хрумва, капитане, е да пуснем цивилните пред нас, да се опитаме да ги накараме да не спират и да ги задържаме откъм тила.
— Чак до Ренан?
— По-добра идея?
— Имам — Мелет въздъхна. — Но не е много по-добра. Проблемът е, че има една малка дреболия, наречена „смърт“, която непрекъснато пречи.
Обясни ми плана си. Не беше много по-добър от моя, но наистина предлагаше шанс.
— Както казах — завърши той, — или смъртта на някои, или на всички. Най-вероятно ще се окаже на всички. По някаква причина до този момент не използваха магия, но съм сигурен, че при следващата си атака ще използват проклетите си от боговете джаски.
Цивилните вече бяха тръгнали — подминаваха ни със залитане и плачеха. Видях Якоба, с Алори до нея, и се усмихнах насила.
Обясних на Тенедос какво предлага капитанът на пехотата.
— Не ми харесва — рече той.
— Не е нужно да ви харесва, генерален резидент — отвърна официално капитан Мелет. — Сега обсъждаме неща, които са в нашата област, доколкото имаме някакъв опит. При пълното ми уважение към вас, ако криете някой демон в ръкава си, точно сега е идеалният момент да го извадите и ще си затворя устата с усмивка.
Тенедос го погледна тъжно.
— Мога да предложа само три заклинания. Но нито едно от тях няма да предотврати това жертвоприношение. Едното може да смали силата на магията, която може би се канят да използват. Допускам, че последния път не я използваха заради арогантността на вождовете си, които искаха да победят само с помощта на стоманата и хитростта си. Това вероятно мога да го направя. Другите две… Я да ги приготвя още сега.