— Какво правех в твоя сън?
— Ъъъ… душеше ме.
— И нищо друго преди това?
— Е, имаше някои… действия, които като че ли си спомням.
— А в моя сън — дрезгаво промълви тя — правех ето това.
Коленичи, развърза килта ми и го дръпна встрани. Езикът й бавно пробяга по дължината на члена ми, после топлината на устата й ме пое.
— Това, което правиш… съвпада със спомените ми — изпъшках, а езикът й ме погали още няколко мига.
— А после се случи ето това — каза тя и също като в съня ми, ме яхна и я пронизах. Ръцете й галеха гърдите ми, вдигахме се и падахме, дългата й черна коса докосваше лицето ми. Въздишките й се учестиха и се сляха с хрипливия ми дъх, после тя извика веднъж, още веднъж и отново, забих се с всичка сила в утробата й и рухнахме един до друг, за да умрем в малката смърт.
Невинаги е било като сега…
Бяхме само на няколко мили от прохода, когато един патрул на Десети хусарски се натъкна на колоната ни. Командирът им поиска да спрем, а те да отидат за помощ. Но всички бяхме обсебени само от една мисъл — да се отдалечим колкото можем повече от кошмара на прохода Сулем и Пограничните земи, затова продължихме. По-късно научих, че легатът, командващ патрула, пратил хора да препуснат до най-близката хелиографска кула и още същия ден вестта за трагедията обходила цяла Нуманция.
Когато вечерта спряхме до едно малко село, селяните излязоха да помогнат, да направят каквото могат за нас — носеха топла храна, дърва, палатки и одеяла. През цялата нощ пристигаха фургони с още удобства от Ренан и другите градове на Ърей. Когато тръгнахме късно на другата сутрин, вече никой от нас не вървеше пеш. Бях особено благодарен, че мога отново да яхна Лукан, тъй като кракът ми пулсираше и се беше вкочанил.
Но от раните, от студа и изтощението продължаваха да умират мъже и жени — още трийсет от нас се върнаха на Колелото, преди да стигнем до Ренан.
Копнеех отчасти да се свия на кълбо и да заспя вечно, ала не можех. Трябваше да се погрижа за пиконосците и за нуманцийците, за които носех отговорност. Дисциплината ме държеше в железен юмрук.
Пред градските порти ни посрещна огромна свита сановници. Казаха ни, че Ренан ни поднася най-дълбоката си почит и че цял Ърей има честта да ни предложи всичко, от което се нуждаем — подслон, храна, всичко — докато се възстановим.
Слушахме вцепенени, без да можем да разберем нищо.
Самият аз очаквах, че ще бъда посрещнат от началника на стражата и арестуван. Смятах представянето си за най-ужасно поражение. Бях напуснал Ренан с около триста войници, включително ротата на КЛП. От пехотинците бяха останали едва шестима, и то само защото бяха твърде изтощени, за да могат да слязат от колите с болни и ранени и да се присъединят към другарите си. От сто и петдесетимата пиконосци, които бях повел толкова гордо със себе си от Мехул, бяха останали едва шестдесет и пет, и повечето от тях бяха болни или ранени. От другите, живи бяха останали около половината от персонала на Тенедос и едва една трета от нуманцийските граждани, които се опитахме да спасим. Единствената светла нотка беше, че само един от планинците на Йонджи беше убит при бягството. Всичко това означаваше пълна катастрофа за мен.
Но когато минахме през портите на Ренан, се оказа, че сме герои. Градът бе обявил празничен ден и по всички стълбове и пилони се вееха пъстри знамена, а улиците бяха пълни с ликуващи мъже и жени.
Чувствах, че никога няма да мога да съучастнича в подобна измама. Предполагам, че Тенедос се е досетил какво си мисля, защото се разпореди нито един войник да не говори с никого — нито с официални лица, нито с обикновени граждани или с писачите на стенните прокламации, които щяха да разпитват за подробности.
Настаниха ни в огромен дворец на брега на езерото, с отделна стая за всеки.
Пристигнаха луксозно обзаведени фургони за пиконосците ми, за да ги върнат в Мехул, но те отказаха. Бяха тръгнали на конски гръб и щяха да се върнат така.
Исках да се върна с тях и да се заровя в спасителната рутина на гарнизонните задължения, но заповедите на Тенедос бяха много твърди — бил съм, в името на боговете, зачислен към него до второ нареждане, а тъй като второ нареждане нямаше, задължението ми беше ясно.
Младият легат, който трябваше да върне бойците ми в Мехул, ми връчи пакет от промазана кожа. Помислих го за млад, въпреки че беше малко по-голям от мене. Реших, че последните останки от младостта ми са изпепелени от ужаса на Кайт.