Но стана много по-скоро.
Същата нощ двамата с Якоба излязохме да се поразходим в градините. Беше студено и носехме тежки наметала. В един момент стояхме един до друг под едно от огромните дървета на Ърей. Въпреки че беше Бурното време, чудовищните многоцветни листа все още си бяха по клоните. На няколко крачки от нас се очертаваше силуетът на една от многобройните статуи, с които беше пълен паркът. Не й обърнах внимание.
Якоба се покатери пъргаво на един дебел клон, извил се на две-три стъпки над земята, тъй че очите й бяха наравно с моите.
Нощта беше ясна и всичко се очертаваше рязко. Гледах нагоре към планинските върхове, страховитите хребети, очертаващи границата с Пограничните земи.
Докато гледах, пред очите ми се извиси многоцветното северно сияние. Някой ми заговори — с глас като гръм, с глас като безмълвие, и беше навярно гласът на някоя богиня, или глас на малко момиче. Навярно идваше от боговете. Може би — от добрия ми, здрав разум.
Онова, което каза гласът, не беше с думи, но беше съвсем ясно.
Светът е смърт. Светът не е нищо друго освен болка и отчаяна битка да се избегне връщането на Колелото, а сетне — също толкова стремглаво тичане да се качиш на въртележката.
Ако така решиш да го погледнеш, то животът е точно това и винаги ще е това, продължи гласът. Но смяташ ли, че капитан Мелет и мъжете с него искаха смърт? Дали не искаха живот, дали не искаха топлина, обич и смеха в женската прегръдка?
Тъй че Сайонджи ги взе. Взе и тях, и детето Алори. Има ли право все още и над теб?
— Не — заявих много разпалено, без да усетя, че го казвам на глас, а Якоба изненадано попита:
— Какво?
— Прощавай — обърнах гръб на планините и смъртта и осъзнах, че е много близо до мен. Устните й се бяха разтворили и дъхът й беше много сладък.
Стори ми се уместно да я целуна и го направих. Ръцете й поровиха за миг, намериха пролука в наметалото ми и тя ме притегли към себе си. Целунах я отново, този път много дълга целувка.
— Върнах се.
Тя някак ме разбра, или поне така ми се стори.
Разтворих наметалото си, за да покрие и двама ни, и останахме много дълго така, без да помръднем, аз застанал долу, тя — седнала на клона. Целунах я отново и краката й се извиха около мен и ме притеглиха в нова прегръдка.
Беше топла, утешителна и добра, и усетих как ми олеква.
Якоба се засмя тихо.
— Кое е смешното? — попитах.
— Онази статуя.
Примижах в сумрака и бях благодарен на тъмнината. Все пак, останала беше у мен малко невинност. Камъкът изобразяваше бог, любещ се с нимфа. Държеше я повдигната над земята, подхванал задничето й в шепите си; тя беше увила краката си около него и на лицата на двамата се беше изписала похотлива наслада.
— Какво му е смешното?
— Изваял я е мъж.
— Откъде разбра? — зачудих се. — Освен че, ъъъ, е доста точно.
— Ех, мой хубав кавалеристе. Тъкмо тук грешиш. Изобщо не е точно.
— Защо да не е?
— Мъжете не са чак толкова силни. Не и толкова дълго. Ако някой… дори да е бог… се опита да прави любов така, просто ще падне. При това върху нея.
— Аха. Още едно доказателство, прелестна моя сладкарко, че трябва да си гледаш кухненските работи, а прибързаните разсъждения ги зарежи.
— Докажи, че не съм права. В смисъл, ако краката ти стават за това.
— Друго ми става, не краката — промърморих, докато ръцете ми се плъзваха под наметалото й, повдигнаха ризата й и малките й гърди с настръхналите зрънца се изсипаха в дланите ми. Разтрих ги, а устните ми потърсиха нейните, после зацелуваха коприната на шията й. Дъхът й се учести в ухото ми.
Носеше отдолу някаква къса пола, стегната с коланче, развърза я и я издърпа, след това ръцете й се заровиха във връзките на панталоните ми.
Дланта ми се плъзна надолу по корема й, пръстите ми проникнаха и я погалиха леко. Тя изстена от удоволствие. Пъхнах ръцете си под бедрата й и я повдигнах от клона. Ръката й стисна здраво изпънатия ми член, оставих я да се плъзне надолу по него, тя потрепери и я пронизах дълбоко, изохка и удави вика си във вълната на наметалото ми. Потръпнах и избликнах вътре.
Останахме така, цяла вечност.
След това тя промълви в ухото ми:
— Излъга. Използва клона за опора.