Чародеят Тенедос също си стоеше повечето време в каютата, а в редките случаи, когато се появеше навън, трите му дами пърхаха неотлъчно наоколо. Беше ми смешно — държаха се като женски фазани, ухажващи мъжкаря си в началото на любовния сезон.
Веднъж обаче го срещнах насаме, късно вечерта.
Беше се облегнал на перилото и се взираше назад. Сигурен бях, че е пил, въпреки че не говореше завалено.
Поприказвахме за това-онова, а после той изведнъж каза:
— Готов ли си да се върнеш?
— Къде да се върна?
— В Кайт. Но не като легат, нито като командир на един жалък ескадрон.
Изгледах го с любопитство. Част от мен вероятно не искаше никога повече да види онази страна, нито суровите й хребети, нито сухите й пустини, а още по-малко — измамните й, смъртно опасни обитатели. Но съзнавах дълга си и знаех, че най-вероятно по-нататъшната ми кариера ще е свързана с Пограничните земи.
— Разбира се, сър.
Тенедос кимна, все едно че беше очаквал точно този отговор, и си тръгна, без да ми каже „лека нощ“.
Откъде можеше да знае какъв ранг е възможно да получа в бъдеще, още по-малко поста, който да ми се възложи?
Тогава се замислих, а и много пъти след това съм се чудил, дали това да си чародей ти позволява да надникваш в бъдещето. Или това бе само изблик на необятната амбиция на Тенедос?
— Мисля, че не мога повече — прошепна Якоба.
— Аз знам, че не мога.
— Къде се дяна възглавницата?
— Ами трябва да е… не. Изритахме я на пода. С одеялата. Ето я.
Целунах още веднъж топлата й влага, преобърнах се и легнах до нея. Тя отпусна глава на рамото ми и я погалих сънено по гърба. След малко попитах:
— Какво става, щом стигнем в Никиас?
Тя се отдръпна и се превъртя по корем.
— С нас ли?
— Да.
Якоба вдиша дълбоко.
— Не ме разбирай погрешно, Дамастес, но с „нас“ приключва, щом стигнем в града.
Изведнъж се събудих напълно, усетил как светът се срутва около мен, въпреки че, честно казано, се чудех как ще продължи връзката ни. Не разполагах с много пари и нямаше да мога да й наема жилище по време на престоя ми в Никиас. Когато се върнех при пиконосците, нямаше да има място за нея, а и се съмнявах, че ще остави столицата заради едно затънтено, задрямало гарнизонно градче. Дори да исках да се оженя, а по това време определено нямах подобно желание, на легатите не се разрешаваше да правят семейство, освен при изключителни обстоятелства. А едва ли можех да очаквам да си намери квартира в квартала „Гнилите бардаци“ като притисната от бедност офицерска любовница.
— Мога ли да попитам защо?
— Няма друг. Не е имало, откакто заработих при Тенедос. И не е защото… не ме интересуваш. Може би дори те обичам, въпреки че не знам какво всъщност означава тази дума.
— Какъв е проблемът тогава?
— Проблемът е Тенедос — отвърна тя. — Нека да ти кажа нещо за себе си. Не съм много авантюристична.
— Естествено, че не си. Нали точно затова си приела тази спокойна и безопасна работа — да правиш сладки на един магьосник в Пограничните земи.
— Тогава преживявах тежки времена. Нещо… един, който значеше много за мен, се оказа по-различен от това, което си мислех. А готвех в същото проклето място вече от три години, работех за един шопар, който така и не ме научи на тайните си и се разпореждаше с мен като с окована робиня.
— Чух за мястото и кандидатствах. Предполагам, че съм си въобразявала, че ще е нещо бляскаво, ще правя най-вкусните ястия за благородници и дипломати. А то… — засмя се тъжно. — Не. Приключението ми стига за цял живот. Нека ти кажа каква е мечтата ми, Дамастес. Искам някой ден да си имам собствен ресторант. Не голям и не в центъра на голям град. Някъде в покрайнините, близо до богати имения. Ще си имам клиенти, които нямат нищо против да плащат за най-хубавото, но чиито небца не са достатъчно изтънчени, за да усетят, че целувките от белтък са леко попрепечени.
— Колкото до съпруг, бих искал да е някой стабилен човек — тя въздъхна. — Верен. Достатъчно добър в леглото. Хубав и мил, на когото да не омръзна и да не е против, ако понадебелея. Деца — може би три или четири. Хубав, кротък живот, в който най-големите драми са дали стридите са доставени навреме, или дали пъпешът е презрял, или малкият Фредрик да престане да бута сестричката си във ведрото с вода.