Тенедос кимаше, махаше с ръка все едно, че беше жрец, а не магьосник и очите му сияеха от удоволствие.
За миг голото ласкателство ми се стори съблазнително, но после ми хрумна: „Какво ще стане, ако в следващия миг тази тълпа изведнъж те намрази?“ Същите тези любящи ръце щяха да ни разкъсат за секунди.
Най-сетне ни пренесоха до моста, който пресича един от ръкавите на река Латейн към обкръжения с ров дворец на Властта на Десетимата. Тълпата щеше и по моста да ни понесе, но го бяха преградили три редици Златни шлемове, с още две от градската стража пред тях. Пуснаха ни с голяма неохота. Тенедос махна за тишина и след малко врявата позатихна.
— Народе славен на Нуманция и Никиас — извика той с цяло гърло, а тълпата зарева от възторг и не чух нищо повече, въпреки че устните му се движеха. Той ми махна с ръка — назад, към моста — и се подчиних. Щом стигнахме до стражите, въздъхнах от облекчение. Бързо ни преведоха през строя кавалеристи и през площада към широките стъпала, водещи към двореца.
Посрещна ни мъж в пищен халат, богато извезан с разноцветни шевици. Държеше жезъл от злато и слонова кост.
— Поздравявам ви с добре дошли — извика той, за да чуе тълпата. — Аз съм Олинтос, шамбеланът на Властта на Десетимата. От тяхно име ви поднасям свободата на града и благодарността на цяла Нуманция. Ще ви отдадем всички подобаващи почести — след което продължи с нормален глас. — Пътуването и това, мм, твърде бурно посрещане на гражданите сигурно ви е уморило — махна с жезъла и напред пристъпиха двама кланящи се слуги. — Тъй като Властта изпитва уважение към вас, желаем да ви поднесем гостоприемството си и ви моля да последвате тези мъже до покоите, които, вярвам, няма да ви разочароват.
Отдадох чест, а Тенедос се поклони. Изсвириха невидими тръби и слугите ни поведоха.
Зачудих се какви ли покои ще ни предложат. Тъй като щеше да е третият дворец, в който гостувах, чувствах, че започвам да ставам експерт по разкошите. Очаквах, че тук ще е най-пищно.
Донякъде бях разочарован. Забелязах, че килимът, по който стъпваме, е започнал да се протрива в средата. Стенописите бяха започнали леко да избледняват, а тапетите бяха поизцапани тук-там. Забелязах и че ливреите на разните слуги, които подминавахме, макар и безукорно чисти, са поразмъкнати.
Накратко, дворецът на Властта на Десетимата приличаше на резиденцията на някой високоуважаван чичо, успял да забогатее преди години, да си подреди имението така, че да задоволява претенциите му, след което е оставил нещата тихо и кротко да се затъркалят по нанадолнището.
Но повечето от тези изводи дойдоха по-късно, когато си мислех за случилото се. В момента нервите ми бяха изпънати — очаквах да видя какво ще ни поднесе утрешният ден.
Оказа се по-катастрофално, отколкото се боях.
Следобедът започна с изслушването на „Достойните за съжаление скорошни инциденти в Пограничните земи, наричани от местното население кралство Кайт“. Казаха ни, че Властта на Десетимата не обича да се занимава с обществени дела сутрин — сутрините били посветени на лични занимания.
— Което значи, че правят пари или спят до късно — измърмори Тенедос.
Изчакахме пред залата за аудиенции в най-разкошното си облекло. Аз бях облякъл парадните доспехи на Пиконосците, Карджан, Свалбард и Кърти също. Легат Йонджи носеше най-хубавите си цивилни дрехи, но с пояс на легат от нуманцийската армия. Никой нямаше оръжие освен Йонджи, въпреки че според обичая пиконосците винаги носят оръжието си с униформа. Но началникът на дворцовата стража ни беше обяснил, че на никого, абсолютно на никого не се позволява да носи инструменти на смъртта в присъствието на Властта на Десетимата. Йонджи беше предал сабята си с недоволно ръмжене, но когато стражът посегна за камата му, стисна дръжката и заяви, че никой не може да му я пипне и да остане жив. Стражът понечи да възрази, погледна Йонджи студено и намръщено, след което предпочете да се направи, че изобщо не е видял оръжието.
Тенедос се беше облякъл не като генерален резидент на Нуманция, а в магьосническия си халат, все едно че е под достойнството му да си има работа с политиката на Властта.
Вкараха ни в едно голямо помещение, чиито стени бяха облицовани с тъмно дърво. В другия му край имаше парапет, зад който се издигаше подиумът, на който щяха да седят особите от Властта на Десетимата. Имаше пейки за тези, които щяха да говорят от името на управителите на Нуманция, място за секретар и столове за зрителите. Приличаше на съдебна зала.