— Какво още искаш да ти кажа, за да си отидеш… Никога не съм те обичала и няма да те обикна. Едно време бях луда по Павлов. И ако можех, още сега бих отишла, не, бих литнала при него. С него си подхождахме, пасвахме си във всичко…
Саргачов стана и бързо излезе.
Почти бе стигнал до дома си на Кутузовски проспект, но изведнъж направи остър завой и се понесе по обратния път.
Когато спря пред вратата на вилата, без да слиза, попита приближилия се дежурен от охраната:
— Лариса Ивановна вкъщи ли е?
— Няма я, излезе.
— С охрана ли?
— Лариса Ивановна излезе сама с колата.
— В каква посока тръгна?
Дежурния махна с ръка към Москва.
Саргачов бързо подкара колата, натискайки газта като луд. Когато излезе на шосето към Звенигород отдалече видя святкащите буркани на катаджийски коли, силуети на много хора и сърцето му се сви. Спря го един патрул на ДАИ:
— Документите ви, моля?
Саргачов подаде служебната си карта.
— Какво се е случило? — попита той със скрита надежда.
— Катастрофира Стрелникова, вицепремиерката, другарю полковник — понижи глас капитанът от ДАИ.
— Жива ли е?
— Как жива, при този сблъсък… — махна с ръка капитанът, — минавайте, другарю полковник!
Още на няколко пъти му провериха документите, вече цивилни служители, докато накрая се добра до мястото на трагедията. Успя да види само отметнатата назад глава на Лариса с побеляло лице, част от окървавените й дрехи, безжизнената бяла ръка, а после пред очите му се изпречиха тъмните широки гърбове на цивилните служители. Пристигна линейката на „Бърза помощ“, гърбовете отново се раздвижиха, вратата се хлопна и линейката потегли, придружена от няколко патрулни коли, по пътя към Москва.
При Саргачов дойде за огънче същият капитан, който пръв го беше спрял на идване.
— Все пак какво точно се е случило, капитане? — щраквайки запалката, попита Саргачов.
— Колите са се сблъскали.
— Не виждам къде е другата кола…
— Върви гони Михаля — като помълча, издухвайки дима, отговори капитанът.
Вечерните московски вестници съобщиха за трагичната злополука на Звенигородското шосе, при която бе загинала вицепремиерката на Руската федерация Л. И. Стрелникова, а след три дни Лариса Ивановна бе погребана на Новодевическото гробище с подобаващите почести.
Беше привечер. Турецки и Саргачов седяха на една пейка при Патриаршеските езера.
На пейката помежду им върху един вестник имаше бутилка коняк и в две картонени чинийки — сандвичи със салам и сирене.
— Помниш ли? — попита Александър.
— Да, но лебедите ги няма — отговори Саргачов.
— Сигурно са отлетели…
— Или пък са ги убили…
Известно време двамата мълчаха, загледани в гладката повърхност на опустялото езеро.
— Какво смяташ да правиш?
— Заминавам.
— Къде?
— В Чечня.
И отново настъпи мълчание.
— Аз тръгвам — обади се Турецки.
— Бъди здрав, Саша.
— И ти бъди здрав, Валера.
И Турецки си тръгна, без да се обръща назад. След три месеца прочете в „Червена звезда“, че за проявено мъжество и храброст полковникът от вътрешната служба В. С. Саргачов е удостоен със званието Герой на Русия. Посмъртно.