Десетки отчаяни въпроси нахлуха в съзнанието на Гарион. Но той не можеше да ги произнесе гласно, защото Се’Недра бе до него — беше обгърнал с ръка раменете й.
„Важното е, Гарион, ти да останеш спокоен — говореха му пръстите на Поулгара. — Не й позволявай да узнае колко много се тревожиш. Аз я наблюдавам и знам какво да правя, когато му дойде времето.“
Белгарат спря и се вгледа несигурно в тъмния проход вляво от тях.
— Пак се загубихме, нали? — обвини го Силк. Дребният драснианец бе съблякъл украсения си със сиви перли жакет, бе махнал бижутата и златните верижки и сега носеше стара кафява туника, оръфана от дълга употреба, проядена от молци кожена пелерина и безформена шапка. Така прикриваше себе си зад една от своите безброй фалшиви самоличности.
— Изобщо не сме се загубили — възрази Белгарат. — Просто не знам къде точно се намираме.
— Белгарат, точно това е значението на глагола „загубвам се“.
— Глупости. Смятам, че трябва да тръгнем по този път — заяви вълшебникът и посочи лявото разклонение на прохода.
— „Смяташ“?
— Ей, Силк — предупреди го ковачът Дурник. — Наистина трябва да говориш по-тихо. Таванът не ми изглежда твърде стабилен, а понякога дори високият звук е в състояние да предизвика срутване.
Силк замръзна, едри капки пот избиха по челото му, очите му неспокойно заоглеждаха скалите над тях.
— Поулгара — прошепна сподавено дребничкият драснианец. — кажи му да млъкне.
— Остави го на мира, Дурник — рече спокойно вълшебницата. — Знаеш какво е мнението му за пещерите.
— Просто си мислех, че трябва да знае, Поул — обясни ковачът. — Такива неща наистина стават в пещерите.
— Поулгара! — изстена Силк агонизиращо. — Моля те!
— Ще се върна да проверя как се справят Еранд и Тот с конете — каза Дурник, изгледа изпотения драснианец и го посъветва. — Просто се опитай да не крещиш.
Завиха зад ъгъла на криволичещата галерия и пред тях се откри просторна пещера, в чийто таван проблясваше широка кварцова жила. Някъде, може би на мили разстояние оттук, тя достигаше повърхността и пречупваше слънчевата светлина, разбивайки я на съставящите я цветове. Светлината достигаше до пещерата под формата на танцуващи дъги, които светваха ослепително, а сетне избледняваха, виейки се около блестящите води на плитко езерце в средата на пещерата. В далечния му край бълбукаше малък водопад и изпълваше подземната зала с музиката си.
— Се’Недра, погледни! — настоя Гарион.
— Какво? — повдигна глава тя. — О, да — изрече с безразличие малката кралица. — Много е красиво.
След това отново потъна в мислите си.
Гарион хвърли безпомощен поглед към леля Поул.
— Татко — подхвана тя, — мисля, че е време за обяд, а това място ми изглежда хубаво. Нека отдъхнем малко и да похапнем.
— Поул, никога няма да стигнем, ако правим почивки през една-две мили.
— Защо винаги спориш с мен? Да не би причината да е някакъв твой неизвестен за мен принцип?
Вълшебникът я погледна сърдито, обърна се и започна да си мърмори нещо под носа.
Еранд и Тот отидоха да напоят конете до брега на езерото. Водата бе кристално чиста. Двамата бяха съвършено различни — Еранд беше слаб и дребен юноша с къдрава руса коса и носеше обикновена кафява селска риза. А Тот се извисяваше над него като гигантско дърво над крехка фиданка. Въпреки че зимата наближаваше, великанът, който почти винаги мълчеше, носеше само сандали, препаска през кръста и вълнено одеяло, преметнато през едното му рамо. Голите му ръце и крака бяха като дънери, а изпъкналите му мускули потрепваха при всяко негово движение. Кестенявата му коса беше отметната назад и бе привързана на тила с къса кожена лента. Сляпата Кайрадис им беше казала, че мълчаливият гигант щял да им помага в преследването на Зандрамас и в търсенето на отвлечения син на Гарион. Но засега Тот се задоволяваше само да ги следва спокойно, без да дава каквито и да било признаци, че се интересува къде отиват.
— Ще ми помогнеш ли, Се’Недра? — попита любезно Поулгара, докато развързваше една от раниците.
Се’Недра безмълвно спря до нея.
— Ще ни трябва хляб — каза Поулгара, сякаш необезпокоена от видимата разсеяност на кралицата, извади няколко дълги тъмнокафяви селски хляба и ги сложи като дърва за горене в малките ръце на кралицата. — И сирене, разбира се — добави тя и измъкна покрита с восък пита сендарско сирене. След това сви устни. — А може би и мъничко от шунката — какво ще кажеш?
— Добре — отговори Се’Недра с безизразен тон.
— Гарион — продължи Поулгара, — би ли постлал тази покривка на плоската скала ей там? — Тя отново погледна Се’Недра. — Никак не ми харесва да ям на непокрита маса, ти какво ще кажеш?