Тримата пазачи незабавно скочиха на крака, приближиха се до края на платформата и погледнаха надолу. Видяха освободените бели, видяха и апача, който, изправен в целия си ръст, стоеше при огъня. Те го познаха и един от тях извика така, че гласът му проехтя над цялото пуебло:
— Акхане, акхане, арку Винету, нонтон, шие инте! — Насам, насам, Винету, вождът на апачите е тук!
Викът му още не беше съвсем заглъхнал, когато зад гърба им се разнесе не по-слаб глас:
— А тук е и Олд Шетърхенд, за да освободи пленниците!… Винету, посрещни тези двама юнаци!
Белият ловец се беше изправил едновременно с пазачите и се беше втурнал към тях. Още докато извикваше горните думи, той повали единия с юмрука си, а другите двама блъсна така, че паднаха от платформата на долната тераса, където бяха посрещнати от застаналите там хора. После той събори стълбата, водеща към по-горния етаж, за да не може нито един индианец да слезе от горе. След това изтъркаля настрани от капака тежките по петдесетина килограма камъни и отвори дупката, спусна в нея стълбата и подвикна надолу:
— Бързо се качвайте! Може да се стигне до схватка!
След тези думи той скочи с двата си крака в огъня, за да го стъпче, и понеже пламъците бяха малки, успя веднага да го изгаси. Стана съвсем тъмно, защото Винету угаси и долния огън. Олд Шетърхенд бе действувал с такава бързина, че не бе изминала и минута от мига, когато се разнесе непредпазливият женски глас. А ето че от отвора изскочиха и последните пленници.
На терасата над главите им настана оживление. Дочуха се силни гласове. Появиха се светлини и по горните стълби се замяркаха тъмни силуети, които започнаха да слизат надолу. Тогава прозвуча мощният глас на Олд Шетърхенд:
— Нека червенокожите мъже останат горе, ако не искат да умрат! Тук са Олд Шетърхенд и Винету заедно с хората си. Който дръзне да се спусне при нас, ще бъде застрелян!
Той не желаеше да убива нито един индианец, но трябваше да им докаже, че наистина се намира в пуеблото. Такова доказателство можеше да им даде само със скорострелната си карабина, която всички добре познаваха и от която се страхуваха. Олд Шетърхенд вдигна оръжието и се прицели нагоре в един индианец, който с главня в юмрука слизаше най-бързо от всички. Ловецът искаше само да го рани в ръката и натисна спусъка.
— Хай, лата-ши! — Ох, ръката ми! — изкрещя раненият и изпусна факела.
Още три бързи изстрела и също толкова факли изчезнаха. Някакъв глас извика:
— Това е омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд! Нагоре, връщай се обратно!
По горните тераси също настана тъмнина и внезапно се възцари такава тишина, сякаш там нямаше жив човек.
— Всички ли са тук? — попита Олд Шетърхенд застаналите наоколо хора. — Никой ли не остана долу?
— Никой — отговори Сам Хокинс.
— Тогава спуснете и двете стълби и слизайте при другите! Мисля, че червенокожите ще ни оставят на спокойствие, докато напуснем пуеблото.
Изпълниха нареждането му. Той се спусна последен. Щом се озова на по-долната платформа, видя, че съобразителният апач се беше погрижил вече за следващата стъпка. Освободените хора бяха започнали да слизат надолу. Винету нямаше никакво намерение да ги припира да бързат. Напротив. Заради жените и децата той ги предупреждаваше да бъдат предпазливи и да се спускат по-бавно, защото знаеше, че поне на първо време нямаше защо да се боят от индианците. Имената на Поразяващата ръка и Винету ги бяха сплашили.
И тъй слизането вървеше доста спокойно и по такъв начин, че бегълците вземаха стълбите надолу със себе си, за да затруднят червенокожите в преследването. А когато най-сетне се събраха в подножието на пуеблото, Олд Шетърхенд каза:
— Успяхме, и то много по-лесно, отколкото мислех. А сега…
Тук неколцина го прекъснаха, за да му изразят благодарността си, но той незабавно ги сряза с думите:
— Мълчете! Засега не искам да слушам подобни неща! Преди всичко трябва да свършим най-належащото. По-късно, когато оставим това място далеч зад гърба си, ще можете да говорите колкото си искате. Къде са конете ви?
— Ей там в корала, вдясно зад пуеблото — отвърна Хокинс.
— Всичките ви оръжия у вас ли са?
— Да.
— Ами другата ви собственост?
— Червенокожите негодници не можаха да откраднат каквото се намираше у нас, но сигурно са отмъкнали всичко, което беше в кобурите на седлата.
— Имахте ли и товарни коне?
— Йес, те трябваше да носят вещите на преселниците.
— Дали тези неща все още са налице?
— Не знам. Бурята се изви над главите ни тъй внезапно, че изобщо не намерихме време да разтоварим и разседлаем животните.