— О не, хич не ми приличате на призрак. Значи зъб за зъб, око за око. Но вас не са ви убили и затова и ние не убихме Търсачите.
— Но нали искаха да ни убият! Туй е все едно, че действително са ни убили!
— И затова трябвало да наредя да ги застрелят, тъй ли? Е, ами тогава и в този случай е същото — все едно че наистина сме ги застреляли.
Тя го погледна толкова слисано, че човек можеше да се разсмее, после се плесна по челото и чистосърдечно призна:
— Колко си глупава, Розали! Позволяваш да те бият със собствените ти думи! За пръв път в живота ми се случва подобно нещо. Давам ви честната си дума, че никой не може да ме бие толкоз лесно, колкото, изглежда, си въобразявате. Онзи, който иска да се мери с мен по приказки и остроумия, трябва вечер да си ляга много късно, а рано сутрин още в три да е на крак. Но я поне ми кажете к’во ще стане с тая разбойническа банда. Понеже сте се отнесли с тез мерзавци тъй снизходително, ми се ще с пълно основание да си позволя въпроса, дали няма да получат дори някакво възнаграждение, премия или може би по един златен медал?
— Съвсем скоро ще научите какво възнамеряваме да правим с тях.
— Надявам се. Не забравяйте, че аз съм от онези личности, на които бяха хвърлили око! Ако нападението им беше успяло, сега щях да лежа на бойното поле като безжизнен или предал богу дух труп, а зорницата щеше да осветява преждевременната ми смърт. Туй изисква наказание, разбирате ли ме?
— Наказанието няма да им се размине, госпожо Еберсбах. Можете да разчитате на това. Естествено с тези думи не искам да кажа, че непременно ще убием виновниците. Вие сте една дама, жена, а жените спадат към нежния красив пол, който отказва да използва гнева и омразата и владее света с любов и доброта. Убеден съм, че и във вашето сърце се е вселило милосърдието, без което дори най-красивата жена на света остава грозно същество.
Като й говореше такива думи, дребничкият шегобиец съвсем не си беше направил криво сметката. Госпожа Розали изпъчи гърди и отговори:
— В сърцето ми се е вселило милосърдието? Разбира се, че се е вселило! Та нали и аз имам сърце, и то не какво да е! Готово е да се разтопи като прясно масло на слънце. А тъй като и аз се числя към красивия и нежен пол, за който говорите, също искам да владея света с моята доброта. Вярно, случва се да не оценят човека както трябва и в живота ми често е имало такива мигове, когато милосърдието и добротата ми не са били изследвани достатъчно задълбочено, но тук в тоз случай на всички ще докажа, че моят слаб пол е силен, щом става дума да прости. Излъгали сте се в мен, господин Хокинс, хич не ме интересува дали таз банда убийци ще бъде наказана. Пуснете ги да си вървят!
Навярно тя още щеше да говори, но пристигнаха войниците заедно с конете си и се разположиха на лагер пред колите. С тях дойдоха и преселниците, които доведоха и пленения скаут.
Най-напред се започна оживена размяна на въпроси и отговори, която престана едва когато немците научиха с най-големи подробности всичко случило се по време на отсъствието им. Канторът също слушаше много внимателно, но не седеше кротко край огъня като всички други, а непрестанно се разхождаше нагоре-надолу. Все се занимаваше с пленниците, чието положение, изглежда, нещо не му допадаше. Той постоянно побутваше или подръпваше ту насам, ту натам някой от тях, после пък се мъчеше да премести друг и това продължи, докато най-сетне Сам го попита:
— Господин кантор, какво правите? Не ви ли харесва положението, в което лежат хората?
Чудакът се обърна към него и важно-важно му отговори:
— Кантор емеритус, ако обичате, господин Хокинс! Само заради изчерпателността и за да не стане някаква грешка. Да, отгатнахте. Пленниците трябва да лежат съвсем иначе.
— Защо?
— Начинът, по който са групирани, не позволява да се постигне истинският ефект.
— Ефект ли? Че за какво ни е тук ефект?
— Трябва ни повече, отколкото си мислите. Изглежда, или все още не ви е известно, или пък вече сте забравили с какво се занимавам, нали?
Като не успя начаса да се сети за странната мания на кантора, Сам непредпазливо попита:
— Какво ли може да е то?
— Нищо друго освен операта ми. Занимава ме мисълта да композирам голяма героична опера в дванайсет действия и само заради нея пътувам из тези земи. Нали трябва да събирам материал. И ето че тук открих подходяща сцена, една великолепна сцена — «хор на убийците». Те лежат на земята и пеят в двоен секстет. Но за тази цел е необходимо съвсем друго групиране, съвършено различно от онова, което сте им дали вие. Сега проучвам как ще изглеждат най-добре и установя ли го, веднага ще си го запиша. Можете да бъдете сигурен, че ще внимавам да не причиня болка на хората!