Междувременно останалите пленници използваха бъркотията и една част от тях побягна в различни посоки, а други пък, които все още се намираха на конете си, препуснаха. Последваха гневни викове, диви крясъци и неописуем хаос. Кавалеристите се видяха принудени да се разпръснат, за да преследват всеки отделен беглец, тъй че само четирима или петима се втурнаха по петите на Бътлър… но напразно. Преднината му бе твърде голяма, а конят му — по-бърз. Скоро го изгубиха из очи и с ругатни се отправиха в обратна посока. Той продължи неудържимо да галопира напред, докато забеляза пред себе си един ездач. Беше скаутът, новият му съюзник, който радостно го приветства. Най-напред двамата си намериха сигурно скривалище, а на следващия ден поеха по следите на кервана, който беше само на един ден път пред тях, за да си отмъстят.
Пета глава
Ранчото на Форнър
На брега на малката река Рио Сан Карлос, която е приток на Рио Хила, се намираше едно ранчо, наречено на името на тогавашния си собственик — Ранчото на Форнър. Този американец притежаваше обширни пасища. Но само земята по брега на реката бе годна за земеделие. Къщата му не беше голяма, ала построена от камък и обградена с дебел зид, висок два човешки боя, в който на равномерни интервали бяха поставени тесни амбразури, едно твърде необходимо съоръжение в този отдалечен и опасен район. Заобиколеният с висок зид двор бе толкова обширен, че в случай на враждебни действия от страна на индианците Форнър можеше да спаси в него всичкия си добитък.
Тъкмо сега бе настанало най-хубавото годишно време. Саваната бе покрита с гъста зелена трева, където сладко-сладко пасяха многобройни стада говеда и овце. Няколко десетки коне също пощипваха трева на открито, надзиравани от неколцина ратаи, които изпълняваха миролюбивата си работа и играеха карти. Голямата порта, обърната към реката, зееше широко отворена. Тъкмо в този момент там се появи ранчерото, един истински як и жилав заселник от Дивия запад. Първо той хвърли изпитателен и доволен поглед към пасящите стада, а после засенчи очи с ръка и се взря в далечината. Изведнъж лицето му придоби напрегнато изражение, той се обърна назад и подвикна през двора:
— Хей, момче, приготви бутилка бренди! Идва един човек, който ще я пресуши.
— Кой е той? — попита синът му, появил се на един от прозорците, защото подвикването се отнасяше до него.
— Краля на петрола.
— Сам ли е?
— Не. Придружават го други двама ездачи с един товарен кон.
— Well, ако и те пият колкото него, ще е по-добре направо да приготвя няколко бутилки.
Пред къщата имаше около дузина камъни, издялани в правоъгълна форма, които бяха подредени така, че най-големият, намиращ се в средата, представляваше масата, а другите, по-малките, служеха като столове. Скоро от къщата излезе синът и постави върху тази «маса» три пълни бутилки с бренди заедно с няколко чаши. После прекоси двора и застана до баща си, за да наблюдава приближаването на посетителите.
Междувременно пътниците бяха достигнали отсрещния бряг на рекичката и смушиха конете да нагазят в плитката вода.
— Нима е възможно! — обади се учуденият Форнър. — Но вероятно се заблуждавам. Наистина не мога да кажа какво би накарало този човек да напусне сигурния Арканзас и да дойде в тази опасна местност.
— Кого имаш предвид? — попита синът.
— Мастър Ролинс от Браунсвил.
— Да не би да е банкерът, с когото на времето ти имаше някаква делова работа?
— Да. Наистина е той, не съм се излъгал. Любопитен съм да узная какво ли търси в дивата Аризона.
Ездачите се добраха до отсамния бряг и в тръс се отправиха към ранчото. Първият от тях подвикна още отдалече:
— Good morning, мастър Форнър! Останала ли ти е някоя хубава глътка за трима джентълмени, които от жажда едва се крепят на конете си?
Човекът, който заговори, беше висок, мършав и много добре въоръжен. Лицето му имаше извънредно остри черти и бе силно загоряло и загрубяло от слънце, вятър, студ и зной. Той носеше дрехи, които бяха направо елегантни за тези диви пущинаци и някак не му подхождаха.
Вторият конник беше по-възрастен, доста закръглен на вид господин. Бързата утринна езда като че го беше поизморила. Потеше се. Над седлото му висеше хубава ловна пушка. Понеже не носеше колан, не се виждаше дали има и други оръжия, може би бяха пъхнати в джобовете му. Но затова пък по цялата му външност и маниери толкова по-ясно си личеше, че мястото му не е в Дивия запад. Изглежда, горе-долу се намираше в същото положение, както сухоземният плъх в открито море.