После се заловиха с тавана, откъдето може би щяха да съумеят да си пробият път. Всички мъже участваха в търсенето на подходящо място, като винаги двама от тях заставаха един до друг, а трети се качваше на раменете им, за да се опита да издълбае с ножа си каквато и да било дупка. Но стана ясно, че най-долният пласт на тавана се състои от гредоред, направен от здрав като желязо дървен материал, който дори в продължение на столетия не беше пострадал от влагата и оказваше на ножовете непреодолима съпротива. Така пленниците изобщо не разбраха от какво се състоеше по-горният пласт.
Жените наблюдаваха тези усилия с боязливо и нетърпеливо очакване. След като всичко се оказа безполезно и опитите бяха прекратени, госпожа Розали гневно извика:
— Нима е възможно да има толкоз лоши хора по света! На тези индиански обесници не сме им сторили и най-малкото зло и въпреки туй ни затварят тук, сякаш сме негодници, осъдени на десет години строг тъмничен затвор. Де да ми бяха тез подлеци ей тук пред очите, господи боже мой, как щях да им кажа истинското си мнение! Ей ти на още едно доказателство за туй, к’во става, като се осланяш на мъжете! И те ми били наш’те естествени закрилници, вместо да внимават и да ни закрилят, сами ни водят към най-големи нещастия!
— Мълчи де! — помоли я мъжът й. — Нали ще обидиш господата с вечното си недоволно мърморене.
— К’во? Как? Вечно ли? — попита тя ядосано. — Че откога съм почнала да говоря? Най-много от две-три секунди. А ти на туй му викаш вечно. Хич не ме е еня дали ще обидя някого, или не, щото съм в законното си право. А който има право, няма що да си трае. Бяхме толкоз глупави да позволим да ни затворят, ама аз нямам никаква вина. Все пак ми се ще да попитам к’во ни очаква и к’во ли ще стане с нас?
— Как може още да питате! — обади се Хобъл Франк, като ъгълчетата на устата му присмехулно потрепнаха. — Амче съвсем ясно е к’во ще стане с нас.
— Е, и к’во например?
— Най-напред ще ни сложат ремъци на краката и ръцете…
— Да не би и на нас, дамите?
— Естествено! После ще ни вържат на кола на мъченията…
— Също и нас, дамите ли?
— Разбира се! А след туй ще ни убият…
— И дамите ли?
— Без съмнение! И когато умрем, ще ни скалпират.
— Чумата да ги тръшне! Ама сигурно не и нас, дамите?
— То се знае, че и вас! Дори червенокожите имат обичая да скалпират женорята приживе, изобщо не изчакват докато умрат, защото, нали знаете, дамите имат по-хубава и по-дълга коса, което придава на скалпа особено висока стойност…
— Покорно благодаря за таквиз ласкателства! — прекъсна го тя.
— Моля, моля — отвърна той. — … и защото кожата на главата се смъква по-лесно от жив човек, отколкото от труп.
— Истината ли казвате, или искате да ме изплашите, господин Франке?
— Туй е самата истина, на която напълно можете да се осланяте.
— Тогаз тия индианци са истински безмилостни варвари! Но аз няма да допусна да ме скалпират нито жива, нито умряла! За нищо на света няма да им дам косата си. Ще се отбранявам. Ще защитавам скалпа си от първия до последния миг. По-добре хич да не се залавят с мен, щото аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, и ще им дам да се разберат!
При другата група пленници, а именно при банкера и неговия счетоводител, не бе така оживено и шумно. Те лежаха в приземния етаж. Там не гореше никаква лампа и беше тъмно. Влажността на въздуха и бълбукащите звуци, които се дочуваха от време на време, ги наведоха на мисълта, че изворът се намира нейде наблизо. Околните зидове бяха толкова дебели, че бушуването на бурята почти не се долавяше. След като ги спуснаха долу с ласа и затвориха дупката над главите им с капака, отначало няколко минути двамата внимателно се ослушваха. Но всичко около тях остана тихо и спокойно, нищо не издаваше присъствието на друг човек. Ето защо банкерът поде разговор, разбира се, на английски:
— В безсъзнание ли си, мистър Баумгартен, или ме чуваш?
— Чувам ви, сър. Но положението ни наистина е за припадане. Какво сме им направили на индианците, че се отнасят с нас така?
— Хмм, и аз туй се питам. Защо ни плениха нас двамата, а не и останалите?
— Що се отнася до това, предполагам, че и на тях не им е провървяло повече, отколкото на нас.