Сам хвърли на разлютената жена един от своите особени искрящи погледи и каза:
— Криво си представяте нещата, госпожо Еберсбах. Няма да бъдете ограбена и после изгонена.
— Няма ли? Ами к’во тогаз?
— Когато индианецът граби, той също и убива. Вземат ли ни имуществото, ще ни вземат и живота, за да не можем по-късно да си отмъстим.
— Господи боже мой! Да не би да искате да кажете, че ще ни изтрепят?
— Да.
— Наистина ли? Е, ама туй е вече прекалено! Значи сте го знаели и въпреки всичко ни доведохте тук? Господин Хокинс, не ми се сърдете, ама вий сте чудовище, вий сте звяр, вий сте змей, какъвто не можеш намери по цялата земя!
— Извинявайте, но откъде можех да знам какви са намеренията на индианците? Пуеблосите са известни като дружелюбно и благонадеждно племе. Невъзможно беше човек да си представи, че ще поставят такава клопка.
— А трябваше ли да скочите право в нея? Можехме да останем и отвън.
— При тази буря?!
— Ами, буря! Предпочитам на главата ми да се излеят десет бъчви вода, отколкото да ме ограбят и убият. Горе-долу и вие можехте да се досетите, че е така. Боже милостиви! Ще бъдем убити! Че кому ли би минало през главата! Амче аз се преселих, за да поживея още сума години по американски, а ето на, че едва кракът ми е стъпил на таз земя, и вече ме посреща самата смърт. Ще ми се да видя човека, който може да понесе подобно нещо.
Тогава канторът се приближи до нея, сложи длан върху ръката й и я успокои:
— Не се тревожете напразно, скъпа ми госпожо Еберсбах. В случая и дума не може да става за смърт.
— Тъй ли? Що мислите така?
— Докато съм заедно с вас, вие сте извън всяка опасност. Аз ще ви закрилям!
— Вий?… Мен…? — попита тя и го измери с невярващ поглед от глава до пети.
— Да, аз — вас! Нали знаете, че ще композирам героична опера в дванайсет действия?
— Естествено, принудена съм да го чувам прекалено често.
— Е, добре! Композиторът е апостол на изкуството и вие можете твърдо да разчитате на това, че могъщата богиня, закрилница на изкуствата, няма да позволи да умре никое от чадата й.
— Ама аз не композирам!
— Няма значение, вие сте под моя закрила. Заради голямата ми опера музите ще съумеят да направят така, че да се върна здрав и читав у дома, тъй като в противен случай светът би изгубил едно направо незаменимо произведение на изкуството. По време на цялото ми пътуване из Америка от главата ми и косъм няма да падне. Следователно и всеки, който е с мен, е в пълна безопасност.
— Хубаво! Тогава ще… исках да кажа, щом сте толкоз сигурен, че нищо не може да ни се случи, имайте добрината да ни измъкнете от тази каша, дето сме затънали!
При думите й той се почеса зад ухото и в отговор промърмори:
— Изглежда, не ме разбрахте правилно, многоуважаема госпожо. Не бива музикална пиеса, над която е поставено «ленто», да се изпълнява «алегро виваче». Ако съм споменал, че в мое присъствие не може да ви се случи никакво нещастие, то с това съвсем не съм искал да кажа, че аз съм човекът, който ще отвори портите на настоящия ни затвор. За тази работа тук си има други хора. Ще ви назова само името на господин Франк, извършил вече многобройни подвизи, който в никакъв случай няма да ни изостави в беда. Нима не съм прав?
Въпросът му бе отправен към Хобъл Франк. Веселякът се почувства поласкан и отговори по познатия си маниер:
— Да, съвсем вярно го казахте, съвсем вярно, господин кантор емеритикус, и доверието, с което по такъв превъзходен начин ме ласкаете, не ще бъде измамено. Наистина аз съм човекът, на когото можете да разчитате в опасност. Онуй, дето й за най-умният е трудно, за Хобъл Франк е детински лесно. Квото ще да става, аз ще ви освободя!
— Как? — попита Сам.
— Ти да не би да не ми вярваш?
— Нека първо чуем дали не си на крив път.
— Пътят ми е съвсем верен, както скоро и сами ще разберете. Чукахте къде ли не по стените и човъркахте по тавана без никакъв успех. Ножовете ви не можаха да проникнат между камъните. Но аз се хващам на бас, че тук има дупки, в които ще трябва да поставим лостовете на освобождението, ако искаме да разкъсаме оковите на пленничеството.
— Дупки ли? Че къде са?
— Къде ли? Да, ще трябва първо да ги потърсим.
— Значи не знаем нищо повече отпреди, когато търсихме и нищо не намерихме.
— Я мълчи! Ако туй търсене бе станало под мойто върховно географско ръководство, веднага щяхте да намерите тоз «казус беладона». Но сте направо окьоравяли и на всички ви носовете пет пари не струват. Горе онзи капак е затворен и сякаш няма друг отвор. Но ако беше тъй, тук би трябвало да се задушим, щото вследствие на нашия консервиран кислород щеше да ни се свърши въздухът за дишане. Или поне би воняло тук на спарено и гнило. Амче я погледнете колко хубаво си гори лампата и си понапрегнете обонятелните органи, за да усетите дали се чувства и следа от лош въздух! Убеден съм, че той непрекъснато се сменя, което ученият нарича с думата вертикулация. Когато строих вилата си «Меча лой» аз изследвах тази вертикулация съвсем подробно. Тя става винаги по един и същ начин — отдолу влиза свежият въздух, а пък отгоре се измъква застоялият. Значи и горе, и долу трябва да има дупки, също както в моята вила на Елба. Непрекъснато става течение, което се налага да открием. И знайте ли как най-добре може да се импровизира туй откритие?