— Сега вече навярно ще намерим изход — обади се Уил Паркър. — Преди ножовете ни не свършиха никаква работа, но сега ще опитаме с острата стомана да разширим дупките. Остава само въпросът откъде искаме да излезем. През зида ли?
— Твърде е дебел — рече Сам. — За да направим в него достатъчно голяма дупка, ще трябва да се мъчим няколко дни.
— Значи през тавана, така ли?
— Да. Наистина това ще ни затрудни, защото всеки, който работи, ще трябва да стои или да седи върху раменете на други двама. Но след като се преборим с една от гредите, работата ще потръгне по-бързо. За съжаление ще имаме светлина още най-много за половин час, а после ще останем на тъмно. Нека си изберем най-подходящото място!
Скоро намериха каквото търсеха. Решиха Сам и Франк да започнат първи. Сам се настани върху Стоун и Паркър, а Франк върху двамата немци Еберсбах и Щраух. Щом се изморяха, други щяха да ги сменят. Когато се заловиха на работа, Ши Со направи забележката:
— Скоро лампата ще угасне. Може би по-късно ще ни е по-необходима, отколкото в момента. Защо тогава да я оставяме да гори?
Той имаше право и затова угасиха пламъка. В помещението настана пълна тъмнина. Чуваше се само тихото човъркане и стържене на ножовете, както и учестеното дишане на двамата, които работеха. Те така напрягаха сили, че още след четвърт час трябваше да бъдат сменени. За сън и дума не можеше да става. Цяла нощ стъргаха, дълбаха и човъркаха, докато най-сетне направиха в гредите на тавана такава дупка, през която можеше да се промъкне човек. Оттук нататък трябваше да продължават пробиването на дупката през материала от външната страна. А той се състоеше от твърда като камък здраво утъпкана глина: Напредваха извънредно бавно и вече бе станало обед, когато звукът от дълбаещите ножове им издаде, че скоро щяха да пробият тавана.
— Продължавайте колкото е възможно по-тихо — нареди Сам Хокинс, — иначе ще ни чуят.
Едва бе изрекъл тези думи, когато отвън над главите на работещите хора проехтя изстрел и няколко мига по-късно Дик Стоун, който дълбаеше дупката рамо до рамо с Дрол, извика:
— All devils! Ранен съм!
— Как е възможно? Че къде? — попита Сам.
— В ръката над лакътя. Мерзавците стреляха по нас.
— През тавана ли? Значи са чули шума от ножовете ви. Зле ли си ранен?
— Не вярвам. Вероятно е само одраскване. Костта не е засегната, но усещам, че тече кръв.
— Тогава бързо слизайте! Те пак могат да стрелят и да ви улучат в главите. Дай да прегледаме ръката ти!
Сега се видя колко добре бяха постъпили, като не оставиха лампата съвсем да догори. Секунди след като се бяха отдръпнали от мястото под дупката, горе се разнесоха още два-три изстрела. Чуха как куршумите се забиха в пода. Сам Хокинс изрева доста силно.
— Защо крещиш? — попита Паркър. — Улучиха ли те?
— Не. Искам само да разбера къде са застанали тези негодници.
Откъм платформата проехтяха радостни крясъци. Индианците чуха вика на Сам, помислиха, че са го ранили, и дадоха израз на задоволството си.
— Много добре! — изсмя се Сам. — Тези типове лежат или клечат точно край самата дупка и подслушват. Да им изпратим няколко куршума. Франк и Дрол, елате! В двуцевките ни има общо шест куршума. Всеки от нас дава и двата изстрела бързо един след друг. Едно… две… три!
Изстрелите изтрещяха и над главите на пленниците незабавно се разнесоха викове на ярост и болка.
— Well! Отлично! Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам. — Изглежда, улучихме неколцина от тях. Не ми се вярва пак да седнат над нас, за да подслушват.
— Ама и аз няма пак да застана под дупката, та да се изложа на куршумите им! — недоволно измърмори Стоун.
— Никой няма да го иска от теб — отвърна му Сам. — Я ми покажи ръката си!
Оказа се, че раната бе съвсем лека и лесно можеше да се превърже. Когато свършиха тази работа, Хобъл Франк каза:
— Не трябваше да пробиваме тавана, а ей тук зида. Горе на терасата стоят индианци и чуват какво правим. Офейкаме ли през стената никой няма ни да ни види, ни да ни чуе.
— Работата е значително по-тежка — подхвърли Сам.
— Предпочитам тежка работа, при която не рискувам живота си, отколкото лека, дето ще вземат да ме опушкат. Туй е мойта немеродавна компенсация, с която сигурно имам право.