И колко често заради чистата си външност този уестман бе смятан за ловец любител от хора, които не го познаваха и го виждаха за пръв път! Но чуеха ли името му, разбираха колко погрешна е била преценката им, защото той не бе кой да е, а Олд Шетърхенд, най-прославеният, най-смелият и при това най-разсъдливият ловец на Дивия запад, непоколебим приятел на всички червенокожи народи и същевременно неумолим враг на всички злодеи, каквито имаше, а и до ден-днешен има отвъд Мисисипи.
Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка, беше бойното му име, образувано от английската дума «shatter» — разбивам, съкрушавам, сразявам. Той проливаше кръвта на неприятелите си само когато това бе съвсем неизбежно, но дори и в такъв случай не убиваше, а само ги раняваше. Макар че едва ли някой би предположил у него да има такава физическа сила, по време на ръкопашен бой той обикновено поваляше на земята противниците си с един-единствен юмручен удар в слепоочието. Оттам бе дошло и името, дадено му както от белите, тъй и от червенокожите ловци.
Другият конник, който яздеше на една миля западно от него, беше индианец. Жребецът му много приличаше на коня на Поразяващата ръка.
Има хора, които още в първите мигове на срещата с тях, преди да са проговорили, ни правят дълбоко, незаличимо впечатление. Без да са проявили някакво определено дружелюбно или враждебно поведение, без да са могли да го проявят, просто защото току-що ги виждаш за пръв път, ти веднага съвсем ясно усещаш дали ще ги намразиш, или обикнеш. Този индианец, изглежда, беше такъв човек.
Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха от същата материя и по шевовете бяха украсени с ресни и бродерия. Никъде по облеклото му не се забелязваше петно или каквото и да било изцапано място. Малките му крака бяха обути в мокасини, украсени със стъклени маниста и бодли от бодливо свинче. На врата му висяха малка торбичка със скъпоценен амулет, изкусно изработена лула на мира, както и тройна огърлица от нокти на сива мечка, един трофей, който той беше взел от най-страшния хищник на Скалистите планини, излагайки живота си на най-голяма опасност. Около стройната си талия имаше широк пояс, направен от едно от онези салтилски одеяла, известни с високата си стойност. Както и при Олд Шетърхенд, оттам се подаваха дръжките на два револвера и на закривен ловджийски нож. Индианецът нямаше шапка. Той носеше дългата си гъста синкавочерна коса във висока, шлемовидна прическа, където бе вплетена кожата на гърмяща змия. Никакво орлово перо, нито някакво друго отличие украсяваше косата му, но въпреки това още от пръв поглед си личеше, че този червенокож воин сигурно е вожд, и то не от обикновените. Чертите на красивото му мъжествено и сериозно лице напомняха лика на римлянин. Скулите му изпъкваха едва забележимо, лицето му бе голобрадо, устните му пълни и все пак изящно очертани, а цветът на кожата му представляваше смесица от матово светлокафяво с лек бронзов оттенък. Напреки на седлото пред него лежеше пушка, чийто приклад бе нагъсто обкован със сребърни гвоздеи.
Ако го срещнеше някой уестман, който никога не го е виждал, той веднага щеше да го познае по тази пушка, защото тя често е била предмет на разговор край хиляди лагерни огньове. В Запада имаше три пушки, с чиято слава не можеше да се мери никоя друга. Това бяха карабината «Хенри» и мечкоубиецът на Олд Шетърхенд, както и Сребърната карабина на Винету. И така този червенокож ездач беше Винету, вождът на апачите и изобщо най-прочутият вожд на Запада, най-верният и самопожертвователен приятел на приятелите си и същевременно най-страшният противник на всичките си врагове.
Той не яздеше по нашия маниер, а седеше приведен и някак отпуснат върху гърба на коня си. Погледът му изглеждаше уморен и замечтан и не се отделяше от земята, ала който го познаваше, знаеше, че сетивата му са изострени като у никой друг и от окото му нищо не убягва.