Ето че апачът внезапно се изправи. Със същата бързина грабна Сребърната карабина и я насочи към едно дърво. Разнесе се изстрел. Гърмежът бе къс, остър и звучен. Винету смуши коня си да се приближи към дървото, после стъпи върху седлото, бръкна с ръка в хралупата, зейнала близо до най-долния клон, и измъкна животното, по което бе стрелял. То имаше размерите на средно голямо куче и жълтеникавосива козина, а само връхчетата на космите бяха черни. Опашката бе дълга колкото половината му тяло. Това животно беше миеща мечка, наречена от американците коати или ракун, и за всеки ловец бе извънредно желано печено.
Едва-що миещото мече бе увиснало в ръката на апача, а от изстрела му не бяха изминали повече от десетина секунди, когато от изток се разнесе друг изстрел, който проехтя някак особено тежко.
— Уф! — изненадано възкликна индианецът и добави на себе си: — Акайа Селкхи-Лата!
Тези думи са от езика на апачите и означават: «Там е Поразяващата ръка!» И странно: до изстрела на апача Олд Шетърхенд също бе следвал своя път с привидно безразличие и сякаш унесен в мислите си. Но веднага след като го чу, той спря коня си и тихо промълви:
— Това е Винету, вождът на апачите! Познавам гласа на неговата Сребърна карабина.
Той изрече тези думи на немски език — един безпогрешен признак, че е немец. Бързо свали от рамото си мечкоубиеца и даде изстрел, по който Винету мигновено разпозна приятеля си. На европееца, а също и на всеки друг, който не е стъпвал в Дивия запад, това ще му се стори невъзможно. Но опитният уестман умее да различава гласа на всяка пушка, която познава. Сетивата му са изострени, защото от чувствителността им животът му е зависел стотици пъти, а и в бъдеще щеше да зависи. Онзи, който не успее да придобие необходимата изостреност на сетивата, загива. Колко различни са човешките гласове! Ти долавяш гласа на своя познат измежду хилядното множество. Ами например кучешкият лай? Нима не разпознаваш веднага по гласа воя на Цезар, Буби или Нерон? Така е и с пушките. Всяка от тях си има свой собствен глас, но това се знае и се различава само от онези хора, които имат слух за подобни неща.
След като се разнесоха изстрелите, по които двамата приятели се познаха, те промениха следваната дотогава посока и препуснаха един към друг — Олд Шетърхенд на запад, а Винету на изток. За да се намерят по-лесно, всеки от тях стреля още веднъж, после се срещнаха на една малка поляна, скочиха от конете и се поздравиха.
— Какво преживя моят бял брат от времето, когато го видях за последен път? — попита Винету.
— Много неща! Не всеки ден е хубав, а сред цветята на прерията има и някои отровни. Прерията прилича на миналото ни. Когато седнем край лагерния огън, ще си разкажем кой какво е видял и преживял. Знае ли моят брат някое място, където можем добре да си отпочинем?
— Да. След още един час езда ще стигнем до малка рекичка, в която се влива поточе. Мястото, където то извира, е обградено от всички страни с храсти и дървета, а през тях погледът не може да проникне. Там ще си позволим да запалим огън, за да изпечем миещото мече, което току-що убих. Нека моят брат ме последва!
Продължиха ездата под короните на високите дървета. Тук не беше вече тъй светло, понеже слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, което не можеше да се забележи в гората.
След около час те достигнаха малката тясна рекичка, спомената от Винету. Прекосиха я и… незабавно спряха конете, защото в тревата забелязаха по-тъмна ивица, образувана от стъпканите стръкове, една диря, която идваше отляво и продължаваше надясно по брега на реката. Двамата слязоха от седлата, за да огледат следите и да ги «разчетат». Само след десетина секунди пак се изправиха. И двамата бяха еднакво опитни в разчитането на дири.
— Петима ездачи — обади се Олд Шетърхенд — с доста изморени коне.
— Минали са оттук преди броени минути — допълни Винету. — Ще бивакуват наблизо. Какво ще реши Олд Шетърхенд?
— Не бива да ги отминаваме току-така, а непременно трябва да разберем що за хора са. Моят брат сигурно знае, че томахокът на войната е изровен. В такъв случай човек трябва да бъде предпазлив.
Те закрачиха към гъсталака, който растеше наблизо, вкараха вътре жребците, за да ги скрият на първо време, завързаха ги за дърветата и сложиха длани върху ноздрите им. За коне с индианска дресировка това бе знак да стоят спокойно и да не се издават, да речем, със силно пръхтене. После Винету и Олд Шетърхенд се върнаха при реката и с бавни, безшумни крачки тръгнаха по следите. И двамата бяха майстори в тайното промъкване. Използваха за прикритие всяко дърво, всеки храст, всеки завой на рекичката.