Ролинс не обърна внимание нито на злия му поглед, нито на израза, изписал се по лицето му, а отговори с въпрос:
— Сър, защо ме питаш за това?
— Защото е много важно и за мен, и за теб. Ние се намираме в такива пусти и диви местности, където човек никога не е сигурен за живота си или най-малкото за собствеността си. Нали сам го разбра в пуеблото. Ами ако ни нападнат и ограбят, ако ти вземат ценните книжа и отидат с тях във Фриско, за да вземат парите?
— Това не може да се случи, защото проявих предпазливост. Вярно, че нося чекове, но те нито са попълнени, нито подписани.
— Добре си постъпил. Това ме успокоява. Ами как ще ги попълниш? Да не мислиш, че по бреговете на Чели растат перодръжки и вместо вода там тече мастило?
— Не се безпокой! Естествено, че съм се запасил с няколко перодръжки, а нося и малко шишенце с мастило. Що се отнася до вчерашните събития в пуеблото, аз все още се чудя как на вожда Ка Маку не му мина мисълта да ни изпразни джобовете. Наистина не мога да си го обясня.
— О, обяснението е съвсем просто. Червенокожите бяха толкова заети с пленяването на другите хора, че не им остана време да ни ограбят. Отложиха го за по-късно.
— Мислиш ли, че имаха намерение да ни избият?
— Естествено! Във всички случаи още на разсъмване щяха да те вържат на кола на мъченията.
— Тогава ние двамата сме ви много задължени на вас тримата, а на мен ми е толкова повече жал за нашите клети спътници. Вероятно в този момент никой от тях не е вече жив.
— Да — обади се и Баумгартен, — най-жестоко се упреквам, че избягахме, мислейки само за нас самите. Наш неотменен дълг беше да опитаме всичко възможно да спасим и тях.
— Казваш го само защото сега си в безопасност и ти се струва лесно да измъкнеш и онези хора от пуеблото. А аз те уверявам, че това щеше да е не само неимоверно трудно, но дори и невъзможно. Не само щяхме да рискуваме живота си, но и непременно щяхме да се затрием, без да допринесем някому и най-малката полза. Аз имам опит в Дивия запад и можеш да вярваш на всяка казана от мен дума. Няма защо да се упрекваме ни най-малко. Нещо повече, уверявам те, че от бягството ни нашите спътници са имали по-голяма полза, отколкото ако бяхме останали, за да ги спасим, при което щяхме да проиграем живота си, без да им помогнем с каквото и да било.
— Как така?
— Ами те са спечелили време. Тази сутрин още на разсъмване индианците са открили бягството ни и сигурно незабавно са тръгнали да ни преследват. Следователно днес няма да имат време да измъчват и убият пленниците си. Да предположим, че изгубят един ден в преследване и един, докато се върнат — това прави отсрочка от два дни, а какво ли не е възможно да се случи за два дена, още повече щом става въпрос за толкова способни, опитни и храбри мъже. Да, можеш да си съвсем спокоен!
— Хмм — промърмори банкерът, — това, което казваш, не е лишено от логика. Хобъл Франк наистина е голям особняк, но несъмнено не е от хората, които се оставят да ги пречукат, без да си помръднат пръста, за Дрол бих казал същото, а да не говорим за тримата ловци, дето се наричат Детелиновия лист! Те пък още по-малко имат вид на хора, които позволяват да се шегуват с тях.
— Имаш предвид Сам Хокинс ли? — попита Бътлър.
— Да, него, Дик Стоун и Уил Паркър. И тримата са уестмани, които могат да служат за пример. Мистър Бътлър и мистър Полър, вие не сте ги виждали, а и аз все още не съм ви разказал как тримата са се срещнали с немските преселници. Трябва да чуете историята.
— Сър, а ти беше ли там? — попита Полър.
— Не. Разправяха я по време на ездата от ранчото на Форнър до пуеблото. Така я научих.
И банкерът разказа каквото беше чул. При това не подозираше, че Бътлър и Полър знаеха всичко много по-добре и по-подробно, защото самите те бяха присъствали. След като свърши, той ги попита:
— Нима не са славни мъже, щом по такъв начин са се разправили с всяващите ужас Търсачи?
— Да, тъй е — отвърна Бътлър, като се усмихна насила. — Особено тоя Хокинс ми изглежда изключително хитра лисица.
— Лисица ли? Защо го наричаш така? Сър, това не звучи съвсем дружелюбно. Да не би да го познаваш? Обиждал ли те е някога?