— Можеш ли да ги обясниш?
— Нищо по-лесно от това!
— Е?
— Странно, много странно, че човек трябва тепърва да ти го казва, а не можеш сам да се досетиш! Онзи «някой», за когото говориш, е бил именно нашият мистър Гринли, Краля на петрола.
— А-а! — рече банкерът слисано.
— Да, той е бил и той е кръстил мястото Глуми Уотър, защото.,.
— Защото — бързо се намеси Краля на петрола — там е много мрачно и водата има почти черен цвят.
Той бе извънредно радостен, че Бътлър му помогна да се измъкне от това трудно положение, и му хвърли поглед, изпълнен с благодарност, на който брат му отговори като леко и неодобрително поклати глава. Нито този поглед, нито поклащането на главата бяха забелязани от Ролинс или Баумгартен. Изглежда, Краля на петрола изгуби всякакво желание да продължи разговора. Той стана и се отдалечи, като подхвърли, че щял да събере още дърва за огъня.
За Олд Шетърхенд и Винету беше време да се оттеглят, защото, ако останеха още, непременно щяха да бъдат открити от Гринли. За тяхно щастие той тръгна нагоре по брега на потока, без да хвърли поглед на онази страна, където лежаха те. Ако се беше обърнал натам, сигурно щеше да ги види.
Той бе седял с гръб към тях и от него ги бяха отделяли дърветата и храстите. По тази причина Винету и Олд Шетърхенд не бяха успели да видят лицето му. Но след като се изправи, за да отиде за дърва, той бе принуден да се обърне, така че двамата ясно различиха чертите му. Те запълзяха обратно, навлизайки навътре в гората, й се изправиха едва след като светлината от огъня не можеше вече да ги достигне. После се върнаха при мястото, където бяха скрили конете си.
Ако бяха други хора, щяха да побързат незабавно да разменят мисли и забележки за онова, което бяха чули и видели. Но тези двама прочути уестмани бяха замесени от друго тесто. Те се разбираха и без думи и имаха навика да разговарят само когато му дойдеше времето.
Винету измъкна коня си от храсталака и водейки го след себе си за юздата, навлезе в гората. Олд Шетърхенд го последва, без да пита защо апачът реши да мине през тъмната гора, където след смрачаване бе толкова трудно да се върви с конете. Той знаеше причината и ако беше сам, щеше да постъпи също като Винету.
Там, където бяха скрити конете, имаше и трева, и вода, две толкова необходими за тях неща, тъй че можеха удобно да останат да пренощуват на това място, и то без да се страхуват, че през нощта ще бъдат открити или дори обезпокоени от петимата подслушани от тях мъже. Но на сутринта не беше изключено някой случайно да се приближи и да ги види, или пък в случай че вече бяха тръгнали, да открие следите от бивака им. Ето защо решиха да се преместят. Оставените дири в никакъв случай нямаше да си личат до сутринта, тъй като дотогава тревата сигурно щеше да се изправи. Двамата ловци непременно се нуждаеха от вода и паша за жребците си и бе съвсем разбираемо, че отново се върнаха при потока, но на едно доста отдалечено място. Те описаха голяма дъга през гората, минавайки по покритата с мъх земя, защото до утрото по мекия мъх нямаше да останат никакви отпечатъци от конските копита. Всичко това стана в безмълвно разбирателство и ето защо Олд Шетърхенд последва апача, без да му задава въпроси.
За да преминеш през гората, без да се блъскаш и удряш в клони и дървета, бяха необходими привикналите на тъмнина очи на Винету и Олд Шетърхенд. Двамата вървяха около четвърт час между стволите с такава сигурност, сякаш беше ден, а после свърнаха надясно, за да излязат отново на потока. Точно на мястото, където стигнаха до брега му, в него се вливаше малко ручейче. Те прегазиха потока, тръгнаха нагоре срещу течението на ручея и вървяха, докато се озоваха при извора му. Именно за този извор беше говорил Винету и там искаше да лагеруват. Какво изключително и непогрешимо чувство за ориентиране трябваше да има вождът, за да намери извора в девствената гора въпреки тъмнината!
Разседлаха конете и ги пуснаха свободно да пасат. Можеха да си го позволят, защото враните жребци ги следваха навсякъде с кучешка вярност, отзоваваха се и на най-тихото повикване, и никога не се отдалечаваха от господарите си. Едва сега един от двамата ловци проговори и това беше Винету, който попита:
— Има ли моят брат нещо за хапване?
— Един къс сушено месо — отговори Олд Шетърхенд. — Не съм се запасил с повече, защото мислех утре да се отбия в пуеблото на Ка Маку.
— Нека моят брат запази това месо, ще изпечем ракуна, който застрелях.
След тези думи апачът се отдалечи. Олд Шетърхенд не го попита къде отива. Той знаеше, че Винету ще огледа околността на извора, за да се убеди дали са в безопасност. Вождът се завърна след около десетина минути и донесе наръч сухи клони, което беше едно доказателство, че наблизо няма никакви врагове. Изключително острият слух на Олд Шетърхенд не бе доловил пукота при отчупването на клоните — още един пример за несравнимата ловкост на апача.