— Да, отворите, през които се влиза и излиза, са открити и оттам струи слаба светлина. Ако се съди по това, червенокожите заедно с жените и децата си живеят на горните етажи, докато двата долни са необитаеми и вероятно служат за складиране на припаси.
— Моят брат отгатна. Преди няколко години идвах тук и огледах вътрешността на пуеблото.
— Хмм! Тогавашното вътрешно разпределение може да се е променило. Трябва да бъдем предпазливи. Вечерта е хубава и спокойно може да се предположи, че не всички индианци се намират вътре в помещенията. Много вероятно е някои от тях да лежат на открито по терасите, без да ги забелязваме оттук.
— Нима това ще ни попречи?
— Не.
— Тогава застани до зида така, че да мога да стъпя върху раменете ти!
Олд Шетърхенд изпълни желанието му и апачът леко се покатери върху раменете му. Но когато и оттам не успя да достигне ръба на най-долната платформа, той прошепна на приятеля си:
— Изпъни нагоре и двете си ръце, за да стъпя върху дланите ти!
Олд Шетърхенд направи каквото му бе казано и задържа така вожда, сякаш беше пет-шест годишно хлапе.
— Пак не става — обади се апачът.
— Колко не ти достига? — попита Олд Шетърхенд.
— Две-три педи.
— Не е беда. Пръстите ти са като от желязо. Докопаш ли се веднъж до ръба, ще можеш да се задържиш. После ще ти помогна с моя мечкоубиец. Ще броя до три и ще те подхвърля нагоре. Внимавай мигновено да се заловиш! Едно… две… три!
При «три» той с мощен тласък подхвърли апача нагоре. Ръцете на Винету достигнаха ръба и се вкопчиха в него като с железни скоби. Олд Шетърхенд бързо грабна мечкоубиеца и подпря с приклада единия крак на апача. Тази опорна точка помогна на Винету да се прехвърли върху терасата, където отначало той остана да лежи тихо и неподвижно, опитвайки се, напрегнал слух, да разбере дали наблизо се намира някой, който да го е забелязал или пък който можеше да го види. Апачът лежеше с присвито тяло, готов със скок мигновено да се нахвърли върху него, да го сграбчи за гърлото и да не му позволи да издаде предупредителен вик. Острите му очи огледаха терасата по цялата й дължина — освен него там нямаше жив човек. Недалеч от себе си Винету съзря откритата четириъгълна дупка, водеща надолу към приземния етаж, а съвсем близо до нея лежеше стълбата, която индианците неотдавна бяха изтеглили.
С безшумни и ловки движения като змия той запълзя към отвора и се ослуша. Надолу водеше стълба, а в помещението беше тъмно. Нищо не помръдваше. Изглежда, на приземния етаж нямаше никой. Тогава Винету запълзя обратно към другата стълба и я спусна до стената, където бе стояла облегната и през деня, за да може Олд Шетърхенд да се изкачи по нея. Щом белият ловец се озова горе, той легна до Винету и го попита:
— Има ли някой долу?
Олд Шетърхенд изобщо не попита дали има някой при тях на терасата, защото още от пръв поглед разбра, че са сами.
— Не долових никакъв шум — отговори Винету.
— Ще изтеглим ли отново стълбата?
— Не.
— Правилно! Възможно е да ни се наложи да бягаме и тогава тя ще ни трябва. А сега към следващия етаж!
Нагоре водеше друга стълба — индианците бяха махнали само най-долната. Но двамата не биваше да използват горната стълба, защото тя стоеше облегната по средата на етажа, където гореше най-долният огън, а край него седяха трима пазачи, на които беше възложено да охраняват пробитата в зида дупка. Ако Винету и Олд Шетърхенд се опитаха да използват тази стълба, стражите незабавно щяха да ги видят.
Платформата над тях беше широка около четири крачки и дълга около осемдесет. Огънят, който гореше в средата, по индианския обичай беше малък и светлината му не можеше да стигне до двата края на терасата. Следователно на тези места тя беше тъмна и двамата трябваше да се покатерят на горната платформа именно оттам — или от десния край, или от левия. Решиха да използват втората възможност, и то заради едно на пръв поглед незначително обстоятелство, което обаче им предлагаше твърде голямо предимство. Други хора навярно изобщо не биха му обърнали внимание, но тези двама опитни ловци с толкова проницателен ум използваха винаги и най-малката дреболия, която можеше да им помогне да постигнат своята цел.
В случая ставаше въпрос за следното: тримата пазачи бяха насядали така, че двама от тях бяха с лице към дупката, която трябваше да надзирават, а третият се беше настанил от лявата й страна, тъй че препречваше пътя на светлината и хвърляше зад гърба си по платформата дълга тъмна сянка. Именно тази сянка даваше възможност на двамата ловци да се приближат до тях, без да бъдат незабавно забелязани.