— Ядосан си, защото ти показах твоите призраци? Не аз съм ги създала, Йорг.
Това ми открадна увереността. Отново видях Рут и майка ѝ, попарени от горещата светлина на строителското слънце.
— Не знаех, че…
— Не си знаел, че слънцето ще ги изгори? Мислел си, че ще пуснеш облак отрова и той ще посее мор по земята? Така ли? Значи ако Рут, майка ѝ и детето ѝ не бяха изгорели, а се бяха задавили в собствените си вътрешности, ако бяха кървили от очите и ануса, ако писъците им бяха други, тогава всичко щеше да е наред? Само защото е щяло да бъде по план? — Чела пристъпи още крачка към мен. Неумолима.
Не можех да ѝ отговоря. Надявал се бях да отровя Червен замък, с пълното съзнание, че ще загинат не само войниците, а всичко живо там. А ако токсините се разпространяха извън крепостните стени? Нямах представа колко далече могат да стигнат. И не ми пукаше.
— Знаеш ли от какво най-много се страхуват хората, Чела? — попитах.
— Ти ми кажи. — Плъзна ръце по бедрата си и нагоре по корема, размазвайки тъмна кал по тъмна кожа.
Макин бутна арбалета на Нубанеца в ръката ми. Стиснах го. Беше толкова тежък, че едвам го удържах.
— Хората се страхуват от умирането. Не от смъртта. Искат да умрат бързо и чисто. Най-лошото нещо е рана, която те убива с дни. От която крееш. Нали така, Макин?
— Да — каза той. Макин рядко е толкова лаконичен, но не е лесно да се разлееш в словоохотливост, когато си под влиянието на некромантска магия.
— Да крееш — продължих. — Това е дума, която плаши братята. Довършете ме, за да не крея, така казват. И знаеш ли защо, Чела? Знаеш ли защо е толкова страшно да крееш? Страхливецът умира хиляда пъти, така ни казва Поетът. Ами ти? Ти си умряла само веднъж, но крееш хиляди пъти по-дълго от нормалното.
— Не се подигравай с мен, дете — каза Чела. Ребрата ѝ стърчаха, бузите ѝ бяха хлътнали. — Владея повече сила от…
— Можеш да ми покажеш моите призраци, Чела. Да ми показваш смъртта и разни мъртви неща, с надеждата че ще се уплаша и ще избера твоя път. Но аз си имам свой. Имам си свои призраци и ще се оправям с тях посвоему. А ти си изтъкана от разложение и страх и ще направиш добре, ако намериш гроб, който да те приеме.
Времето, когато нищо не можеше да ме уплаши, беше отминало. Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене. Може би още не боравех с пълния набор старческа страхливост, но призраците на Гелет и мисълта за хилядите мъртви неща, които плуваха под калта и се ослушваха за призива на некромантката, ме бяха смразили до костите. Чакаха ме куп неща — принц, когото да победя, Катерин, която евентуално да ухажвам, удобен трон, който да топля със задника си. Удавянето в лепкава кал не влизаше в плановете ми.
— Не само призраци доведох със себе си от Гелет, Йорг. — Чела вдигна лениво ръце.
Нови форми се заиздигаха от блатото, човешки форми.
Забих меча си в земята и вдигнах арбалета на Нубанеца.
— Направих си колекция — добави Чела.
Формата, която се издигаше пред нея, придоби познати очертания, силна снага с широки плещи, по-тъмна там, където калта лепнеше на тънък пласт. Дупка в гърдите.
— Мисля, че си иска арбалета — каза Чела.
Вляво от нея се беше оформил силуетът на разплут мъж, червата му бяха провиснали като черни наденици от разпорения корем. Имаше и други около нас, отърсваха се от калта, дращеха лицата си. Един стърчеше с глава и рамене над останалите, плътта висеше на парцали от скелета му.
— Вървях по стъпките ти, Йорг, взех онова, което ти се опита да изгориш, изрових погребаното от теб. Дори в сенките на собствените ти стени.
Познавах ги всичките. Нубанеца между Чела и моя арбалет… неговия арбалет. Дебелака Бърло вляво от нея. Гемт, чиято коса червенееше тук-там през калта, главата му пришита на раменете. Брат Гейнс, брат Йоб, брат Родат. Стария Елбан, който винаги се беше молил за спокоен гроб, Лъжеца, чието тяло така и не намерихме, макар да беше паднал в битката за Призрачния, и накрая брат Прайс, почти напълно изгнил след четири години в земята. И други, които се надигаха от дълбоката кал или изплуваха от застиналите вирове и драпаха към твърда земя.
Чела ме гледаше иззад рамото на Нубанеца, използваше го като щит. Поредното доказателство, че трябва да атакуваш без колебание.
— Ела с мен. — Гласът ѝ пърхаше от изгнили дробове. Очите ѝ лъщяха, потънали дълбоко в лицето, сякаш усилието да извади братята ми от калта ѝ е струвало скъпо. — Силата на брат ми тече в теб, неизползвана, отслабваща, пропиляна.