„Брат? Некромантът, когото убих, ѝ е бил брат?“
— Благодарско, милейди, но се преситих на некроманти. — Натиснах двойния спусък на арбалета. Едната стрела проби дупка в рамото на Нубанеца. Другата прониза Чела в шията, на косъм от гърлото.
Нубанеца, загубил за миг равновесие от силата на удара, се обърна отново с лице към мен. Безизразно лице. Чела сложи ръка на тила си и завъртя глава. Чу се звук като от изпукан хрущял.
— Ние сме едно семейство, Йорг. А семействата се карат. Но аз ти прощавам, а когато те отведа със себе си в блатото… когато се слеем в студените и дълбоки места… когато се прегърнем, както го правят хората от едно семейство… ти също ще ми простиш.
32.
Брат Сим не обича да споделя, което не значи, че е мълчалив. Може да си говорите цял ден, без да научите нищо за него. Ала прошепва нещо в ухото на всеки, когото убива. Подозирам, че ако намери в себе си сили или причина да каже това нещо на някого и да го остави жив, то аз вече ще съм загубил един убиец.
В горещото и безкрайно тресавище на Кантанлона много неща се губят, тайни биват погълнати, хора биват повлечени в мрака. А понякога мудни течения връщат на светло онова, което никой не иска да вижда.
Да тичаш в блато е лоша идея. Когато теренът под краката ти е осеян с локви лепкава кал, дълбоки застояли вирове и затревени могилки, които дебнат да ти изкълчат глезена, трябва да стъпваш бавно и предпазливо. Случва се обаче лошата идея да е добра поради липса на друга.
— След мен! — извиках и хукнах между локвите и туфите трева вляво. Чела потъна бавно в калта, а Нубанеца скочи да ме пресрещне.
Некромантството, което бях откраднал от брата на Чела, не можеше да се сравнява с нейното могъщество. Ала тайните имат своя сила. Тайната, която имах предвид, бях чул от д-р Тапрут, информация, която той никога не би ми дал безплатно, ако мислеше, че все още има някаква стойност.
— Освобождавам те, Кашта! — Ударих го с отворена длан по раната в гърдите тъкмо когато той посягаше да ме сграбчи.
Когато едно име се пази в тайна, силата му се умножава. Нубанеца се срина мигом и аз почувствах, че повече никога няма да се изправи. И когато той падна, моят гняв се въздигна.
Цапах през блатото, живите братя ме следваха, а мъртвите братя следваха тях. Зад и вдясно от мен Бърло Дебелака понечи да отреже пътя на Райк. Аз продължих да тичам напред и след още няколко крачки стъпих на ниско възвишение, където земята беше сравнително твърда. Обърнах се и видях как мечът на Райк отсича ръката на Бърло. Бърло го сграбчи с другата, но Макин отряза и нея, после двамата с Райк хукнаха отново напред, но попаднаха на кален участък, който ги забави. Калта засмука единия ботуш на Макин, но той все пак се добра до мен. Уплашените ни коне хукнаха в разни посоки. Някои препуснаха след нас, Барт включително, но два се забиха право в дълбока кал и започнаха да потъват, мятаха се и цвилеха, но вече нищо не можеше да ги спаси.
На няколко метра от моята могилка една кална яма изведнъж възвря и започна да плюе трупове — те се измъкваха един след друг от дупката, сякаш са чакали там, складирани плътно един до друг от повърхността чак до дъното на мочура.
Немъртвите очевидно не изпитваха страх и трябваше буквално да ги разсечеш на части, за да спреш устрема им, но бяха бавни. На открито и с твърда земя под краката си отдавна щяхме да сме им избягали; в блатото силите бяха до голяма степен изравнени. В блатата на Кантанлона калта е пропита с аура на бавна смърт, сякаш е наполовина жива — или наполовина мъртва, зависи от какъв ъгъл я погледнеш. В блатата на Кантанлона калта повръщаше немъртви и за разлика от нас, те не потъваха.
Труповете от калната яма успяха да ни пресрещнат, когато твърдият терен зави наляво.
— Не спирайте! — извиках аз.
Макин замахна с меча си и посече един труп в гърдите, удар, който би убил жив човек, но изобщо не направи впечатление на немъртвия. Подведен от обучението си, Макин попадна в калната прегръдка на създанието. Райк дори не изтегли меча си от ножницата. Ритна своя труп в корема, толкова силно, че той отхвърча няколко метра назад и повали друго кално създание. От всички братя Кент Червения се оказа най-подходящо снаряжен — северняшката му брадва сечеше крайници и разкрасяваше блатото с артистични щрихи във вид на отрязани пръсти, ръце и глави.
Тичахме, създанията тичаха след нас и мълчаха, решени да ни настигнат и разкъсат, чуваше се само джапане на крака в кал и нашето накъсано дишане. Не след дълго числеността им стана стряскаща, цяла войска от кални немъртви се тътреше след нас, но с всяка миля преднината ни се увеличаваше и след известно време преследвачите се изгубиха от погледа ни.