— Кучка! — Роу стреля. Не знам дали ръката му трепна, или Чела се премести с нечовешка скорост, но така или иначе стрелата се заби в окото на Сим.
— Видя ли сега какво направи. — Червената ѝ уста се усмихваше, очите ѝ гледаха съблазнително. Прошепна нещо в ухото на Сим.
Грамло метна ножа си, но Чела вече потъваше във водата. Така и не разбрахме дали я е уцелил, защото водната повърхност се затвори над нея.
Сим, въпреки стрелата в окото и счупения врат, още стоеше на крака. А после пристъпи колебливо към нас. Бистрата вода между тръстиките се размъти — калта отдолу очевидно се беше раздвижила.
— Към морето — викнах аз и за всеки случай посочих. Принцът на Стрела ме беше посъветвал да видя океана и по всичко личеше, че това може да е последната гледка, която да зарадва очите ми. Братята нямаха нужда от втора подкана. Хукнахме с надеждата, че брат Сим ще се окаже бавен като другите мъртъвци, а не бърз, какъвто го помнехме.
33.
На брат Роу може да се разчита. Можеш да разчиташ, че ще лъже, че ще мами, навярно че ще предаде своите. Но най-вече можеш да разчиташ, че ще остане верен на себе си — хитра лисица, убиец в мрака, полезен в битка. Само в това брат Роу няма да те разочарова — че можеш да разчиташ на него.
Морският въздух не разкара вонята на Канталонските блата, само добави щипка солен привкус. Вече виждах сивата водна шир, но от брега ни деляха мили.
— Поне са бавни — каза Кент. Цапаше до мен, стиснал в ръка брадвата си. Хвърли бърз поглед през рамо, което си беше риск. Не е препоръчително да тичаш в тресавище с остро оръжие в ръка и да зяпаш назад. От друга страна, последните ни два дни като цяло не бяха препоръчителни.
Морският бриз носеше със себе си приглушен стон. Опитвах се да не мисля за източника.
Вървяхме упорито напред. Вече знаехме, че почивките тук са лоша идея. Останали ни бяха четири коня, след като добичето на Роу стъпи в кална дупка и си счупи глезена. Роу му преряза гърлото, а аз накарах Кент да му отреже краката.
— Не ща Чела да го вдигне и мъртъвците ѝ да го пришпорят след нас.
С всяка минута морето изглеждаше все по-голямо. Скоро щяхме да се озовем в солените мочури.
— Ису да ни е на помощ — възкликна Роу и се закова на място пред мен. От всички братя той най-рядко отправяше молитви за божествено съдействие.
Настигнах го. Обраслото с туфи трева блато свършваше без предупреждение, заменено от дълга ивица тиня, от онази, която се образува при отлив. Двестатина метра по-нататък започваше море от тръстики. Но не тинята беше спряла Роу, а главите.
През пет метра, като зелки в нива, от тинята стърчаха глави. Най-близките спряха да стенат и завъртяха очи към нас.
Онази в краката на Роу, жена на средна възраст с тежка челюст, се мъчеше да ни погледне в очите.
— Боже, спаси ме — каза тя. — Спаси ме.
— Жива ли си? — Клекнах до нея. Тинята беше неочаквано гъста и твърда, като влажна глина.
— Спасете ме! — изпищя жената.
— Те са отдолу. — Това го каза главата на мъж вляво от нас, някъде на възрастта на Макин, с черна брада. Калта беше полепнала по долната половина на брадата му, другото беше чисто, сякаш го е измил дъжд.
Пресегнах се с некромантството, което се събираше във върховете на пръстите ми. Не усещах повече смърт тук, в тинята, отколкото в другите части на блатото. Освен около самите хора. Усещах как животът изтича от тях… и го сменя с нещо не толкова живо, но по-издръжливо.
— Късат ми кожата! — Гласът на мъжа се извиси във вой.
Вдясно от нас имаше млада жена, черната ѝ коса потъваше в тинята. Жената вдигна лице към нас и видях, че е нашарено с тъмни вени, като онези на моите гърди. Изръмжа. Дълбок гърлен звук, пълен с глад. Зад нея имаше друга жена, двете си приличаха като сестри.
— Идват нощем. Мъртви деца. Дават ни да пием горчива вода и ни хранят с ужасни неща. Ужасни неща. — Главата ѝ клюмна.
— Убийте ме — извика един мъж по-навътре в тинята.
— И мен — извика друг.
— Откога… — казах аз.
— Откога сте тук? — довърши въпроса ми Макин.
— От три дни.
— Две седмици.
— Девет дни.
— От цяла вечност! — Стоновете и гърлените звуци набраха сила.
Изправих се. Ръцете и краката ми бяха ледени, повдигаше ми се.
— Защо? — попитах Макин. Той вдигна рамене.
— Аз знам — каза Райк.