Не виждах нищо освен огън без топлина, не чувах нищо освен писъци и сякаш след цяла вечност открих, че стоим сами на своята могилка, а от Чела и войската ѝ няма и следа, ако не броим овъглените кости, които димяха върху стъпканата влажна тръстика.
— Сватбата се отменя — казах аз, ориентирах се по залязващото слънце и поведох братята на юг.
35.
Брат Макин има високи идеали. Ако се придържаше към тях, щяхме да сме врагове. Ако страдаше заради провала си да ги следва, нямаше да сме приятели.
— Лопата? — каза Хобс.
Ако има на света човек, който да нарече лопатата лопата, то това е командирът на Стража Хобс. Впечатлен бях, че човек на неговата възраст има сили и дъх — предвид усилното изкачване и прочие — да дрънка за очевидното или за каквото и да било друго.
Разритах снега. Лопати имаше навсякъде, скрити под последния валеж.
— Отрядите на Стод и Кепен да обстрелят склона под нас. Хората на Харолд да хващат лопатите и да копаят.
— Стод е мъртъв. — Хобс плю и плъзна поглед по снежното поле. Преднината ни се беше стопила. Тук-там мъже от Стража спираха, останали без сили. Малцина успяваха да извадят меча си, та какво остава да замахнат с него, преди авангардът на врага да ги настигне и посече.
На снежен фон кръвта е много хубава, красива направо. Ако снежната покривка е прясна и още мека, кръвта си стопява път надолу и няма много за гледане, но там, където снегът е образувал ледена корица, ослепителната белота сияе през аленото и кръвта изглежда някак по-наситена и дори по-жизнена, отколкото е била във вените ти.
— Искам наши хора да стрелят надолу. Не ми пука особено какво ще уцелят. Може в главата, може и в краката. По-добре в краката. Стига да има тела на пътя на стреляните. Трябва да ги забавим.
Раненият войник е по-сериозно препятствие от мъртвия. Раниш ли сериозно човек, но не толкова, че да изгуби съзнание, той се лепва за теб, сякаш можеш да го спасиш, стига да ти държи здраво крака и да не те пуска. Прясно ранените обичат да имат компания. Дай им малко време и ще предпочетат да останат насаме с болката си. Сетих се за Кодин в неговата импровизирана гробница, свит на кълбо, силуетът му очертан от тънки снопчета светлина. Някои народи така погребват мъртвите си — свити на кълбо, челото опряно в коленете. Макин казва, че така по-лесно се копаели гробовете, но аз го виждам като един вид завръщане към началото. Нали и в утробата сме свити на кълбо.
— Стреляйте по копелетата! — ревнах и размахах ръце към хората, от които исках да грабнат лъковете си. — Не губете време да се целите точно.
Макин се довлече при мен и аз му връчих една лопата. С капитан Харолд събрахме още хора и ги впрегнахме да копаят. Никой не попита защо. Освен Макин, разбира се, но според мен той просто искаше да си почине.
— И преди сме минавали оттук — подхвърли.
— Да. — Метнах още една лопата сняг през рамо. Странно беше, че съм се катерил толкова време и с цената на толкова усилия, а сега, с последните си сили, трескаво копая път надолу.
— На път за онова село… Шкембе?
— Чревца — рекох. Още една лопата сняг. Виковете и трясъкът на мечове по склона зад нас се чуваха все по-отблизо.
— Това е лудост! — Макин захвърли лопатата и изтегли меча си. — Сега се сещам. Тук има пещери. Но те не водят никъде. Претърсихме ги. А и хората ни дори няма да се поберат там.
Лопатата ми не срещна съпротивление, изплъзна се от вдървените ми пръсти и падна в бездната отдолу.
— Пробих! Копайте тук!
Мелето кипеше на няма и петдесетина метра от нас, кървава битка на живот и смърт, мъжете газеха и пропадаха в снега, който бързо се превръщаше в розова каша, крещяха, виждаха се отрязани крайници, кръв капеше от мечовете. А отвъд клането, като стрела, насочена право към мен, прииждаха още войници, хиляди, колоната им се разширяваше в ниското, там, където започваше снегът.
— Не е изключено да съм закъснял — казах аз. Знаех, че съм закъснял. Бях останал твърде дълго при Кодин. А стреляните бях подценил.
— Закъснял? — викна Макин. Размаха меча си към армията, която ни притискаше. — Мъртви сме. Можехме да влезем в битка долу! Поне щях да имам сили да размахам меча си, по дяволите.
На мен ми изглеждаше достатъчно силен и сега. Гневът винаги отключва дълбоките ни резерви, онези, за които сме забравили.
— Копайте! — ревнах на мъжете около себе си. Входът към пещерите се беше разширил, колкото да минат трима мъже един до друг. Черна дупка в снега.