— Колко души са загинали при лавини в Матераците миналата година, Макин? — попитах.
— Не знам! — Погледна ме така, сякаш съм посегнал да му изям супата с вилица. — Нито един?
— Трима — поправих го. — Предната година — един.
Част от вражеските войници се опитваха да ни ударят във фланг, разгръщаха се от двете страни на мелето с намерение да ни излязат отляво и отдясно. Свалих лъка от гърба си и пуснах една стрела по онези, които се катереха отляво.
— Приключихме — каза Хобс, останал без дъх. Заобиколи копачите и спря при мен. Успя да добави и едно „господарю“, признавам му.
Стрелата ми беше ударила един мъж над коляното. Възрастен мъж, старец направо. Някои стари хора просто не знаят кога да бият отбой. Мъжът падна и се хързулна по нанадолнището. Сигурно щеше да спре чак при портите на Призрачния.
— Има си причина да загубим четирима души в лавини за две години — казах аз.
— Невнимание? — попита Макин. Един от по-изобретателните войници на принца беше успял да се промъкне невредим покрай мелето. Макин парира набързо и го посече. Друг войник, току след първия, получи стрела в адамовата ябълка.
Трясък на метал в скала. Копачите бяха стигнали до краищата на скалния отвор. Дупката беше достатъчно широка да погълне фургон, но по-широка нямаше да стане.
Когато е покрит със сняг, светът става плосък. Всички кухини и издатини се вписват в една равна повърхност като бял лист, на който да развихриш перото си. Можеш да нарисуваш на снежното поле всичко, което роди въображението ти, защото действителността е скрита за очите.
— Е? — подкани ме Макин. Стрелянските войници продължаваха да скъсяват разстоянието. Макин нямаше какво да прави и явно се дразнеше, че дрънкам щуротии, вместо да спасявам хората си.
— Трябва да виждаш оттенъците — рекох.
— Оттенъците?
Вдигнах рамене. Имах време за губене, защото все още не можехме да използваме пещерата.
— Нали уж младостта била силна, защото виждала всичко в черно и бяло? — казах. Местех поглед по склона под нас. Един мъж от Стража падна пронизан в гърдите, стиснал гърлото на войника, който го беше пронизал.
— Оттенъци? — повтори въпроса си Макин.
— Ние никога не поглеждаме нагоре, Макин, никога не вдигаме глави да погледнем нагоре. Светът е толкова голям. А ние пълзим по повърхността му и виждаме само онова, което лежи на пътя ни.
— Оттенъци? — упорито потрети Макин. Пълните му устни владееха десетки усмивки. Усмивки, които пленяваха жените. Усмивки, които му печелеха приятели. Усмивки, на които отвръщаш дори ако не ти е до смях. Сега Макин прибягна до инатливата си усмивка.
Тръснах няколко пъти ръце с надежда да върна живота в тях. Тук-там линията ни се огъваше. Скоро и аз щях да грабна меча.
— Оттенъци — потвърдих. Когато всичко пред погледа ти е бяло, с времето започваш да различаваш истинска симфония от светли оттенъци. Това ми го бяха казали селяните в Чревца, със свои си думи, разбира се. Има много видове сняг, много оттенъци, а дори отделният оттенък си има отсенки. Има пластове. Има сняг пръхкав, гранулиран, сняг с различна твърдост. Снегът има сила и крие опасности. — Когато убих брат Гемт, аз действах предохранително. Разбираш ли какво имам предвид, брат Макин?
Хиляда усмивки… и едно мръщене. Макин ме удостои с мръщенето.
— Убих го за кеф, да, но и защото знаех, че е само въпрос на време Гемт да се обърне срещу мен. Че рано или късно ще се опита да ми пререже гърлото, докато спя. И не само защото му порязах ръката.
— Какво общо има оня идиот Гемт със… — Млъкна, колкото да посече още един войник, пробил фронта, аз пък пуснах стрела в друг, който драпаше да ни излезе отдясно.
— Само четирима са загинали за две години, а не четирийсет, защото планинците предотвратяват лавините — казах аз. — Като ги задействат.
— Какво?
— Наблюдават снега. Следят оттенъците. Виждат падините и възвишенията, а не равната снежна повърхност над тях. Копаят и пробват. И после предотвратяват. — Размахах лъка над главата си, цикламената панделка се развя на вятъра. — В пещерите. Бързо!
Когато някой склон изглежда опасен, планинците се качват над него по обиколни пътища. Носят си слама, камъни, голяма паница от печена глина, подпалки, въглища — последните най-често идват от въглищарите в горите на Анкрат, — гледжосано гърне и овчи мехур. Изкопават дупка при върха на най-коварните пластове, отъпкват вътре една педя слама, а върху сламата слагат паницата. В голямата огнеупорна паница нареждат подпалките и въглищата, и камъни, които да крепят гърнето над паницата. Пълнят гърнето със сняг и надуват мехура — важно е мехурът да е надут добре, — после го връзват здраво, за да не изпуска. Запалват подпалките и си тръгват.