Мъжете от Стража се стичаха към пещерите. Когато замислях плана си и пратих хора да заровят лопатите тук, смятах, че ще ни е възтясно, че може би няма да има място за всички. Уви, оказа се, че място има в повече. Само стотина души бяха стигнали живи дотук.
Толкова много в живота ни зависи от добре избрания момент.
Заех позиция при входа на пещерата, нямах търпение да кръстосам меч с мъжете от Стрела. Бях избрал момента зле. Толкоз. Казал бях на Кодин важни неща, но бе трябвало да му ги кажа по-рано, преди дни и месеци дори. Прецакал си бях графика.
Уморените мъже умират лесно, сякаш мисълта за безкрая ги влече. Краката ми се подгъваха, но ръцете ми стискаха здраво. Държах меча си с две ръце и ръгнах първия войник в окото. Макин се биеше до мен. Отвъд враговете виждах безкрай, нищо не спираше погледа ми. Виждах простора на планината, простотата ѝ. А отвъд нея виждах дневната луна, белезникава като спомен за кост. Слаби трели от песента на меча се довяха до мен, когато отново кръстосах острието си с чуждо. Почти отсякох главата на нещастника. Усещах меча си по-лек, усещах го как трепти в ритъма на песента, сякаш има свой живот и своя пулсираща кръв. Прас-фрас, фрас-прас и хората падаха на парчета. Слънцето се плисна алено по острието на чичовия ми меч, сякаш да прати послание на принц Орин.
— Съжалявам! — извиках към Макин и другите.
Точният момент.
Преднината ни не беше достатъчна. Инструктирал бях мъжете от Чревца да запалят съчките в своите големи паници щом ни видят да минаваме през стеснението на клисурата под снежното поле. Смятал бях, че ще стигнем до пещерите навреме, със значителна преднина. Че ще се окопаем и ще засипем склона със стрели. Сгрешил бях. Грешка от няколко минути, но предостатъчна, за да оставим труповете си в пещерите.
Макин изпсува и отскочи назад пред развъртян меч.
Едва не се извиних отново, но… планината е хубаво място да умреш. Ако ще умираш, по-добре да е на място с хубава гледка.
Изгубил представа за времето, сечах с меча, изпълваше ме свирепа радост, жега се надигаше в мен, докато белезите от изгорено по лицето ми не пламнаха и леденият вятър не изгуби властта си над мен. Всяка частица от битката, която водех, беше нота от тайна мелодия и усетът за време, който бях изгубил, скоро се върна при мен под акомпанимента на трещяща стомана. Нещо диво разцъфна в гърдите ми и аз си спомних за Феракинд, пламнал като факла, изгубил и последните останки от човешкия си облик.
Блок, замах, стъпка встрани, мечът ми звънти, после стърже, когато го издърпвам от посечената плът на поредния враг. Когато тежко острие се срещне с главата на човек, който е захвърлил шлема си по време на дългото изкачване, резултатът е грозен и кървав. Много по-грозен и кървав от ефективната сеч на касапин в касапница. Мозък, кости и коса политат в дъга след острието ти, влажна дъга в алено, бяло и сиво. Парчета лице застиват за миг — протекло око те поглежда обвиняващо… после всичко се срива и следващият залита към теб, опръскан с остатъците от предишния.
Обгръщаше ме огън, така поне го усещах, горещи пламъци пълзяха от мястото, където Гог ме беше изгорил, свирепи пламъци, гладни.
Връх на меч намери пътя си на косъм от челото ми, прошепна нещо, разминавайки се с основата на носа ми, когато аз отскочих назад. Нападнах, протегнал напред и двете си ръце, стиснал меча като лост за двата му края, върхът притиснат здраво в желязната пластина от вътрешната страна на кожената ми ръкавица. Строителската стомана разсече хоризонтално лицето на мъжа между носа и устата. Той падна и повлече меча ми, но аз пуснах върха, стиснах здраво дръжката, измъкнах острието с дъга надясно, блокирах налитащо копие и го избих под ъгъл над рамото си. Изритах силно копиеносеца и той се търкулна надолу по склона, а ревът, който излезе от устата ми, накъдри въздуха като дъх на ковашка пещ. Ако имах време да погледна надолу, едва ли щях да се изненадам, че снегът се отдръпва пред топлината, която излъчваше кожата ми.
Голяма част от мен, почти всичко всъщност, искаше да капитулирам пред лудостта, да изгоря в нея, да се хвърля сред враговете и да обагря планината с кръвта им, без значение каква е цената. Ала аз имам непоносимост към капитулацията от всякакъв вид. Затова се дръпнах назад и лудостта ме напусна, угасна толкова бързо, колкото беше лумнала. Имах план и щях да го следвам, макар да изглеждаше, че няма надежда. А плановете и тяхното следване изискват бистра глава.
Враговете прииждаха. Вече чувствах ръцете си уморени колкото краката. Трябваха ни само още няколко минутки, но понякога не получаваш каквото искаш, нито каквото ти трябва. Вдигнах поглед към величествената гледка. Време беше да се мре.