Вървя през Банлю, сборище на паянтови колиби и купчини боклук, цирей в задника на града. Дори хубав пролетен ден като днешния не носи свежест на тези улици. Деца ровят в куповете бедняшки боклук. Тръгват след мен. Момичета на десетина години се опитват да ми отвлекат вниманието с големи очи и въздушни целувки, докато кльощави момчета се мъчат да измъкнат нещо от раницата ми, каквото и да е. Вадя ножа си и те изчезват. Орин от Стрела сигурно би им дал хляб. Сигурно би си обещал да промени това място. Аз само минавам през него. Остане ли зад гърба ми, ще изстържа останките му от ботушите си.
Скоро Банлю се прелива в Долния град, познавам по евтините кръчми, наредени нагъсто от двете страни на тесните улици. Минавам покрай „Падащият ангел“, където бях замислил смъртта на Гелет, където за пръв път си бях платил за любов, вместо да я взема насила и без пари. Сега не съм толкова глупав. Сега знам, че за любовта винаги се плаща.
Избирам друга кръчма, „Червеният дракон“. Голямо име за тъмна и смрадлива дупка.
— От горчивото — казвам.
Кръчмарят взема монетата ми и пълни голяма халба от бурето с пиво. И да мисли, че съм твърде млад да пия тук, сред умърлушените старци с червени носове и сълзящи очи, не казва нищо.
Избирам си маса с гръб към ъгъла и наблюдавам прозорците. Бирата е горчива като настроението ми. Отпивам бавно и чакам да падне нощта.
Мисля си за Катерин. Правя списък.
Тя каза, че съм лош и че ме мрази.
Хвърлила е око на принц Орин.
Опита се да ме убие.
Убила е детето, което приписва на мен.
Била е изнасилена от друг мъж.
Преглеждам отново и отново списъка, докато слънцето залязва, пияндетата идват и си отиват, каруци, курви, кучета и работници минават по улицата… а аз преглеждам списъка отново и отново.
Любовта не е списък.
Вече е тъмно, халбата ми стои празна от часове. Излизам на улицата. Тук-там висят фенери, окачени високо, за да не ги стигат крадците, и хвърлят свидлива светлина, която напразно се пъне да стигне земята.
Въпреки чакането, въпреки решимостта си, още се колебая. Ще мога ли отново да тръгна по пътеките на детството, без да се оцапам? Над мен звездите се въртят, описват бавните си кръгове около Полярната звезда, Небесния пирон. Част от мен не иска да се връщам във Висок замък. Принуждавам тази част да млъкне.
Минавам реката по Нови мост и си намирам тихо кьоше, откъдето се вижда високата стена. Градът и неговите елементи са кръстени със същата липса на въображение, която Строителите са вложили в архитектурата на замъка. Сякаш кубичната скука на замъка се е просмукала и в езика на града. Ако аз имах силата да строя за векове напред, ако знаех, че онова, което правя от камък, ще стои след десетки поколения, щях да вложа в градежа си поне малко красота.
Високата стена наистина е висока, но не е осветена добре, а на известно разстояние от Тройната порта зидът е прекъснат от останките на друга стена, перпендикулярна на първата, която отдавна е разрушена. Като малък обичах да се катеря тук. Сега задачата ми се струва твърде лесна. Пролуки и захвати, с които бях рискувал живота си в детството, сега бяха на една ръка разстояние. Ръцете ми познават тази повърхност. Не ми е нужно да я виждам. Още един спомен.
Стигам върха доста преди следващият страж да завърши обиколката си. От другата страна стената е обрасла с бръшлян, който допълнително улеснява спускането ми.
Младия Сим грижливо е изучил занаята на убиеца. Това му е нещо като хоби — ножът с късо острие, прах или отвара от смъртниче, или струна от лира, използвана като тел за удушване. От всичките ми братя Сим е най-опасният в дългосрочен план. В битка лесно ще го посека. Ала изгубиш ли го от поглед… може и да не ти потърси сметка след час или след ден, но със сигурност ще го направи когато и както прецени. Понякога след толкова време, че вече си забравил защо ти е ядосан. Сим владее играта на изчакване и аз съм понаучил това-онова от него.
Маскировката не е въпрос на дрехи и грим. Тя е въпрос на движение. Разбира се, допълнителна брадичка от маджун, изкуствен белег и други такива могат да бъдат полезни, но според Сим първата и най-важна стъпка към успешната маскировка е… начинът, по който вървиш. Важно е да се движиш уверено, да влезеш максимално в ролята си. Да вярваш, че имаш право да бъдеш там, където си. Да крачиш целенасочено. Успееш ли в това, дори семпла маскировка като смачкано кепе ще се окаже достатъчна.