— Не можеш да спечелиш, момче. Не можеш. Така че защо си тук? Какво си намислил? Къде криеш тайните си? — Очите му се спряха отново на кръста ми, на торбичката с кутията, нищо че беше малка и с нищо не привличаше вниманието.
Бърза стъпка и го намушках. Той изсъска, когато острието го прониза. Съпротивление почти нямаше, сякаш не човек, а празни дрехи висяха във въздуха пред мен.
— Не съм тук! — Каза го през стиснати зъби, сякаш силата, с която го изричаше, имаше отношение към правдивостта на казаното, сякаш тя го превръщаше в истина. После изчезна.
— Йорг? — Макин стоеше до мен, намръщен, побутваше ме с ръка. — Йорг?
— Добре де. Отплеснал се бях. — Тръснах глава. — Хайде, върви!
Подземните тунели на излаза свършват в мазетата на Призрачния, изходите са маскирани като гигантски бъчви. Разбутах мъжете от Стража и настигнах Хобс.
— Виж какво можеш да направиш за овена — казах му. — Изглежда добре защитен, но рано или късно някой ще трябва да смени хората, които го люлеят. Гледай да засипете със стрели смяната, когато хукне към портите. Освен това ще откриеш, че в момента замъкът не е под тежък обстрел. Ако не броим камъните, с които млатят стените. Възползвай се от намалението и убий колкото се може повече стреляни.
След това отидох на двора, където моите новобранци, поданици и знаменосци чакаха строени. Рицари от Утрен вляво от спуснатите решетки на портата, с лъскави брони и мечове в ръка. Вдясно — още рицари с плетени ризници, каймакът на град Ход, моята столица в долините на север. Без съмнение бяха дошли да почетат краля си и да защитят честта на своите домове. Младоци основно, богаташки синчета, свикнали с пиките и турнирите, а не с кръв и смърт. Зърнах сър Елмар от Златско, бронята му блестеше подобаващо. И той обичаше лъскавото, но за разлика от другите знаеше да се бие.
Имаше и други опитни воини, разбира се. По галерията и на стълбите стояха арбалетчици от Западен пост под командването на лорд Сколар, обрулени от вятъра и с нетрепващи очи. В плътни редици пред пропуканата порта чакаха мъже от околността на Призрачния, корави бойци от височините с кожени доспехи, наточени брадви и кръгли дървени щитове с пластове козя кожа. Зад тях стояха воини от Покрайнините, железните им шлемове с украса от сребро и калай, всеки мъж въоръжен с брадвичка и боен чук. А най-отзад, в редици пред стените на замъка — ценатските щитоносци, всеки помъкнал щит по-висок от самия него.
Вървях сред тях, рамо до рамо с Макин. Заливаше ме вонята на немити тела, напрежението овкусяваше въздуха, кисело и сладко едновременно. Нямах какво да им кажа, не си бях подготвил кралска реч, с която да надвикам крясъците, които долитаха през стената, и трясъка на овена. Когато се биеш рамо до рамо със свои братя, ги обвързваш към себе си с думи и дела. Когато се сражаваш заедно с поданици, ти си фигура, форма, идея. Хората умират за разни неща; родени и отгледани с любов, хората често губят живота си заради нечий странен каприз. Но ние, мъжете на Ренарските планини, се бяхме събрали тук, водени от дързост. Дързост да отвърнем на предизвикателството. Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва „не“ заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре. А тук, в планините, в нашите планини, високото ражда мъже, които се борят за всяка педя земя.
Вървях сред своите планинци, сред младите и старите, някои брадати, други гладко обръснати, някои бледи, други със зачервени лица, вървях сред разтрепераните и спокойните и накрая спрях пред решетките. Подсилените с желязо дървени порти се цепеха, овенът налиташе с ритмични трясъци, мъжете, които го блъскаха в моята порта, крещяха на кръв. Пръстите ми се сключиха около дръжката на кинжала и аз го изтеглих от канията. Металът беше студен като лед върху кожата на бузата ми, неизгорената. Решетките се тресяха и пъшкаха под напора на овена. Стреляни умираха с писъци под дъжд от стрели. Острието на ножа сряза кожата нежно като целувка. Натопих пръсти в кръвта и мазнах с нея дървото на портата. Обърнах ѝ гръб, застанах с лице към своите, коленичих и начертах кървава линия на каменните плочи. По обратния път към кулата докосвах този и онзи с окървавените си пръсти, двайсетина души, не повече, онези, които нямаха търпение портите да се отворят, онези, в които долавях ехо от собствения си глад.
— Кралска кръв! — ревна сър Елмар от Златско и размаха брадвата си, аленото петно на кръвта ми тъмнееше върху лъскавия му шлем.
— Кралска кръв! — Космат мъж от селата край Призрачния притисна длан към червения отпечатък на челото си.