— Глупаво момче. Мислиш ли, че наистина съм тук? — пита спокойно той, не помръдва.
Опитвам се да протегна ръка, да го стигна, но вместо това пропадам.
— Дори в този град не съм — казва той.
Обгръща ме покой. Подсладен сън за грейнало слънце, царевичак и деца, които си играят.
Газя през него, макар всяка стъпка да е предателство, все едно убивам приятели един по един.
— Мислиш си, че съм като теб, Йорг. — Клати глава и сенките се разбягват. — Жаждата за мъст те тласкаше от едно кралство в друго и ти си мислиш, че същите дивашки мотиви движат и мен. Не съм тук, за да те накажа. Не те мразя. Всички хора обичам еднакво. Но ти трябва да бъдеш пречупен. Трябваше да умреш още с майка си. — Вдига ръка и плъзга пръсти по писмената на шията си. — Така е записано.
И тъкмо когато го настигам, той изчезва.
Залитам в коридора. Няма никой. Затварям вратата и пускам резето от вътрешната ѝ страна с помощта на тънкото желязо, с което го бях вдигнал на идване. Брат Глен ще трябва да разчита на божията помощ. Нямам време за него сега и въпреки пластовете от лъжи и сънища, с които Сагеус е скрил истината, имам ясното усещане, че брат Глен все е виновен за нещо.
Не бях дошъл във Висок замък заради Катерин, още по-малко заради брат Глен. Не избрах това разклонение на кръстопътя само за да навестя гроба на кучето си. Дойдох да си видя семейството. И сега трябва да действам бързо. Кой знае какви сънища може да прати Сагеус насам?
Сим ме научи как да се движа безшумно. Всъщност ключът не е в шума, който вдигаш. Номерът е да си в постоянно движение, да вървиш бързо и целенасочено. Всяко колебание те издава. От друга страна, ако не съществува никакво възможно обяснение за присъствието ти, тогава прибягваш към пълната неподвижност — тя може да те скрие дори когато си съвсем на открито. Очите те виждат, но ако си камък, мозъкът може и да те отмине без внимание.
— Ти там. Стой.
Рано или късно всички номера те дънят и някой ти вика да спреш. Дори и тогава обаче е малко вероятно да те сметнат за натрапник. Умовете на стражите са особено невъзприемчиви, затъпели от дългогодишната скука на професията им.
— Извинете? — Вдигам ръка към ухото си.
Ако някой те спре, преструваш се, че не чуваш. Приближаваш се, навеждаш се по-близо. После бързо му запушваш устата, с отворена длан и плътно, за да няма какво да захапе. Ако има стена наблизо, притискаш го към нея. Забиваш ножа в сърцето. Важно е да не пропуснеш. През цялото време го гледаш в очите. Това му дава и друга храна за размисъл, освен как да се развика, а и никой не иска да умре сам. Плъзваш го по стената. Оставяш го в сянка.
Оставям мъртвия зад себе си. Още един умира в края на следващия коридор.
— Ей, ти! — Този ми връхлита иззад ъгъл, с меч в ръка. Едва не ме събаря на пода.
Умни ръце. Това знам от Грамло. Умни ръце. В това се състои неговият образователен курс по бой с ножове. Боят с мечове зависи от куп неща — замах, мушкане, инерция, подбиране на точния момент, преценка на противника. Човек с нож, от друга страна, е човек с умни ръце, точка. Боят с нож е страшно нещо. Затова мъжете мушкат, отскачат, замахват наужким и ако са достатъчно умни — бягат. От Грамло знам, че единствената правилна тактика е да нападнеш пръв и да убиеш бързо.
Нападам бързо. Мечът пада върху дългия килим, без да издаде звук.
Вратата, която търся, е зад ъгъла. Заключена. Вземам ключа от колана на стража. Отключвам и отварям. Пантите са смазани добре, не скърцат. Вратите на детските стаи никога не скърцат. Бебетата и без това не обичат да спят.
Дойката хърка на легло до прозореца. На перваза гори лампа, фитилът ѝ е скъсен. Сенките на люлката се протягат да ме докоснат.
Би трябвало да убия дойката, но ми прилича на старата Мери, която тичаше след мен и Уил, когато бяхме много малки. Би трябвало да я убия, но я оставям да спи. Ако има късмет, няма да се събуди скоро.
Довличам стража в стаята и затварям вратата. Минават няколко минути, докато си съставя маршрут за бягство. Има втора врата, която води към стаята на дойката. Щом са налице два изхода, през които да избягам, всичко е наред. Има и проходи, които извеждат от замъка. Тайни тунели, които свършват със скрити врати във Високия град. Не бих могъл да ги отворя отвън, но мога да изляза през тях.
Поемам си бавно дъх. Бял мускус… ароматът на майка му. Вдишвам отново. Стъпка към люлката и поглеждам надолу към брат си. Кръстили са го Дегран. Толкова е малък. Не съм очаквал, че ще е толкова малък. Посягам и го вдигам, както спи. Събира се в двете ми шепи. Въздъхва лекичко.