Работата на тайния убиец е мръсна.
Заклел се бях да взема императорския трон, да тръгна по най-трудния път, да спечеля Войната на Стоте без значение от цената. И тук, в шепите си, държа ключа към Златната порта. Синът на жената, която зае мястото на моята майка. Синът, заради когото баща ми ме прогони. Синът, на когото е решил да даде моето наследство.
— Дойдох да те убия, Дегран — шепна аз.
Той е мек и топъл, главата му е голяма, ръцете — миниатюрни, косата — тъничка и рядка. Моят брат.
Мъждивата светлина на лампата улавя светлите белези по ръцете ми. Усещам тръните на шипката.
Трябва да му извия врата и да си плюя на петите. В играта на тронове това не е рядък ход, не е необичаен дори. Братоубийство. Толкова често се среща, че даже има дума за него. И почти винаги се извършва лично, а не чрез платен убиец.
Тогава защо ръцете ми треперят?
Направи го и изчезвай.
„Ти си слаб, Йорг.“ Ето, дори баща ми ми казва да го направя.
„Слаб.“
Усещам тръните надълбоко, до кости почти. Дърпам се да спася Уил, а те се забиват още по-дълбоко. Кръвта се стича по мен. Усещам я. Стича се по лицето ми, заслепява ме. Тръните ме държат.
НАПРАВИ ГО.
Не.
Ще опожаря целия свят, ако преценя, ще сея разрушение навсякъде, но няма да убия брат си. Не отново. Дойдох тук, за да направя този избор. Да покажа, че съм можел да избера другото. Да претегля решението си в шепи.
Оставям Дегран в люлката. Дойката е сложила до възглавницата му овца с руно от вълна, къси крачета и копчета за очи. Спи, братче, сладък сън.
Той се търкулва безжизнен от ръцете ми, бял, където пръстите ми са го докосвали. Не разбирам. Покрива ме лед, нещо кухо се разширява в мен, превръщам се в крехка черупка. Побутвам го.
— Събуди се.
Дръпвам чаршафа под него. Разклащам люлката.
— СЪБУДИ СЕ.
Телцето се клати от движението на люлката, но нищо повече, бебето е отпуснато и безжизнено, белите следи от пръстите ми изпъкват по кожата му като обвинения.
— Събуди се! — крещя аз, но дори дойката не се буди.
Сагеус е там, в ъгъла на стаята, грее целият.
— Некромантство, Йорг. Колко ръба има този меч според теб?
— Не го убих аз. Можех, но не го убих.
— Напротив, уби го. — Гласът на Сагеус е спокоен. Моят — писклив.
— Не съм искал да стане така!
— Некромантството чува сърцето ти, Йорг. Чува онова, което не можеш да изречеш гласно. Прави онова, което твоята тайна сърцевина иска, което ѝ е нужно. Него не можеш излъга с пози. Ти носиш смърт за малки неща в пръстите си. И едно малко нещо току-що умря.
— Върни го — моля аз, умолявам. — Върни го.
— Аз ли? — пита Сагеус. — Та аз дори не съм тук, Йорг. Погрижих се тази дебела крава да спи дълбоко, но повече от това не мога да направя. Пък и исках да убиеш момчето. Защо иначе ще те водя тук?
— Ти си ме довел? — Не мога да го погледна, нито него, нито Дегран. Не смея да погледна и към сенките, защото ме е страх, че мама и Уилям ме гледат оттам.
— Със сънища за Катерин, които да те доведат в замъка, и сънища за Уилям, които да те примамят вътре. Стига, Йорг. Мислех, че умно дете като теб отдавна се е досетило как работя. Сънищата-убийци не са най-ефикасните ми оръжия. Другите, по-ненатрапчивите инструменти дават далеч по-дългосрочен резултат. Побутване тук, побутване там.
— Не. — Клатех глава, сякаш това можеше да зачеркне истината.
— Кръв ми капе от сърцето за теб, Йорг — казва той, целият съчувствие и кротки очи. — Обичам те, но ти трябва да бъдеш пречупен, няма друг начин. Трябваше да умреш, но ти оцеля и сега само прекършването ти ще възстанови равновесието, само така нещата ще поемат по правилния път.
— Нещата?
— Принцът на Стрела ще ни обедини. Империята ще процъфтява. Десетки хиляди ще живеят, вместо да умрат. И в мира науката ще се върне при нас. А аз ще насочвам ръката на императора, за да не сгреши. Това не струва ли повече от теб, Йорг? Не струва ли повече от живота на едно бебе?
Крещя и се хвърлям към него, сякаш гневът може да отмие скръбта, но стореното ме е разцепило на две и в тази пролука Сагеус налива лудост, порой от лудост. Залитам сляп и крещя.
Не виждам нищо повече. Нищо до мига, когато седя и се взирам в една кутия, празна и с изтръгнат капак.
Толкова лудост и угризения се бяха излели в мен, че не е останало място за спомени, нищо, което да прибера в кутията. Какви инстинкти, сляп късмет или нечия незнайна помощ са ме извели от замъка, без никой да ме види и спре, и още колко трупа съм оставил по пътя си, не знам.
— Йорг?
Обърнах се и погледнах Миана. Страните ми бяха мокри от сълзи. Магиите на Сагеус пълзяха под кожата ми, но не те отваряха празнотата в мен. Убил съм брат си.