Помня само светлината и жегата. По-късно научих, че гърмежът се чул чак в Чревца, но самият аз не чух нищо. Нажежен юмрук ми изкара въздуха. Видях как Миана полетя назад към камината. Белегът на лицето ми пламна, сякаш отново горях, и аз нададох вой. Само допреди миг нищо не бе имало значение, но ние сме направени най-вече от плът, и чак после от сънища, а плътта се интересува от болката.
Изправих се на четири крака, усетих вонята на обгорената си плът, сякаш белегът наистина беше пламнал. Пропълзях до дупката и погледнах навън. Отначало виждах само дим. Звуци нямаше, никакви. После планинският вятър повдигна димната завеса и видях сцена на разрушение. Предната крепостна стена на Призрачния я нямаше. Кожарските работилници, кръчмите, кланиците, кошарите пред портите на моя замък… нямаше ги. Димящи отломки, това беше останало. А по-нататък гигантската армия на принца лежеше разкъсана на парцали, широки булеварди се бяха отворили в редиците ѝ, окосени от невиждания устрем на исполински късове зидария, които експлозията беше откъртила от стената и засилила по нанадолнището.
Вражеската армия беше пострадала най-вече от каменния залп — ударната вълна явно се бе насочила навън, — а моят двор бе паднал в жертва на огъня и жупела. Овъглени трупове лежаха един връз друг в концентрични кръгове около мястото, където рубинът се беше строшил, освобождавайки наведнъж огнената магия, складирана от години в сърцевината му. Труповете най-близо до центъра на експлозията изглеждаха трошливи. Тези по-назад още горяха. Телата на мястото, където се бяха сражавали лорд Джост и неговите хора, изглеждаха червени и разтопени. По-назад мъже се гърчеха в ужасна агония. Още по-назад огънят не беше изпепелил дробовете им и хората подскачаха и пищяха. А още по-назад, близо до основата на кулата, оцелели се измъкваха с пълзене изпод труповете, които ги бяха овардили като щит.
Дървените конструкции, които поддържаха мостчетата на стрелците, горяха. Капаците на прозорците с лице към двора горяха. Останките от моите скорпиони горяха. Нещо заседнало в костта на скулата ми гореше със своя горещина и във всеки пламък танцуваха възможности. Виждах ги.
По груби сметки бях загубил триста от останалите ми осемстотин мъже. За два удара на сърцето едно дванайсетгодишно момиче беше унищожило цвета на ренарската войска.
Огледах склоновете. Принцът на Стрела беше загубил пет хиляди, може би седем хиляди. За два удара на сърцето кралицата на Ренарските планини беше сразила врага си наполовина.
Изкрещях към двора. Ушите ми така пищяха, че почти не чух гласа си. Опитах отново.
— В кулата! В кулата!
Лицето ме болеше, дробовете ме боляха, всичко ме болеше, въздухът беше пълен с дим и с писъците на умиращите, а на мен изведнъж отново ми се прииска да победя. Адски много ми се прииска.
Отидох при камината и вдигнах Миана от отрупания с отломки под. От косата ѝ се посипа прах, когато я метнах на рамо. Закашля се обаче, което беше добър знак.
47.
Сложих Миана на леглото си и я оставих там. Досега беше показала, че е по-корава от очакваното, затова реших, че просто е изгубила съзнание за кратко. По навик прибрах счупената кутийка в кесията на кръста си.
Не виждах огъня в двора, но го усещах. Когато събудих строителското слънце под връх Хонас, неговата мощ възпламени таланта на Гог. Имах неприятното чувство, че огнената магия на рубина, която Миана беше освободила с един удар, е събудила в мен отглас от уменията на момчето, нещо от него, което се е загнездило в плътта ми преди години, в пещерата под вулкана Халрада, когато Гог умря. Изтласках решително това чувство. Помнех Феракинд. Нямах намерение да се превръщам в негово подобие.
Призрачния има четири кули. Моята спалня е на върха на най-източната. Качих се на покрива. Млад страж седеше свит на най-горното стъпало, точно под капака. Новобранец, като го гледах, ризницата висеше възголяма на тънката му снага.
— Чакаш тук, в случай че гигантски птици кацнат на моя покрив и се опитат да влязат? — попитах го.
— Ваше величество! — Младежът скочи на крака. Ако не беше толкова нисък, щеше здравата да си фрасне главата в капака. Изглеждаше ужасѐн до дъното на душата си.
— Ела — казах. Възможности да умре за мен щяха тепърва да му се предоставят в изобилие. Нямаше смисъл сам да го ритам надолу по стълбите. — Родрик, нали? — Нямах представа как се казва пъзльото, но Родрик е често срещано име сред моите планинци.
— Да, ваше величество. — Дори се усмихна. Облекчен.