— За това можеш да благодариш на кръщелницата си. Не че се оплаквам. Зестрата ѝ свърши добра работа.
— Мили Боже! — Робърт си свали шлема. — Рубина ли имаш предвид? — Поклати глава. — Предупредиха ни да внимаваме с него. Но не подозирах, че крие чак такава опасност!
— Рубините не се чупят лесно — казах аз. — Трябва доста да се постараеш, иначе са склонни да си стоят цели.
Той нацупи устни и ме измери с поглед.
— Е, племеннико. Дойдох. Какво е положението?
Все още го харесвах. Минали бяха четири години от последната ни среща, но имах чувството, че двамата продължаваме разговор, който сме прекъснали само за кратко. И той наистина беше дошъл, точно както си беше мечтало едно кльощаво момче, преди да избяга предадено от Висок замък. Вуйчо Робърт беше дошъл и беше довел кавалерия. Лъч светлина в мрака на душицата ми.
— Положението е, че сме затънали до коленете, вуйчо — казах аз.
— По-скоро до кръста. Или поне на мен така ми се стори, докато бях на бойното поле. — Раменете му леко провиснаха, сякаш умората от сражението го настигаше чак сега. Кръв беше размазана по лъскавия му нагръдник, дълбока вдлъбнатина отразяваше светлината под странни ъгли, а лявата страна лицето му започваше да потъмнява от голямо кръвонасядане. Синината щеше да е чудна.
Вдигнах рамене.
— До коленете или до кръста, ботушите ни несъмнено са омазани с лайна, а положението вони. Той има хиляди, ние — стотици. Дори преди в крепостната ми стена да се отвори гигантска дупка, една обсада щеше да ни види сметката за няколко седмици, не повече.
— Щом битката е загубена — щом поначало е била загубена, — защо похабих живота на двеста свои рицари? Защо изобщо си направихме труда да прекосяваме планината? — Свъси вежди, бръчки прорязаха челото му, очите му грейнаха опасно. Познавах този поглед.
— Защото той не иска да чака, та било то и няколко седмици — отговорих.
Макин, който стоеше зад трона ми, пристъпи напред.
— Принцът очевидно бърза. Сякаш е искал да ни смаже още в първия ден.
— А сега няма друг избор — добавих аз. — Имал е планове за бърза победа, а сега бързата победа му е задължителна. Не е искал да зимува тук. Трудно се изхранва голяма армия като неговата, а и ние не сме единственият му противник. Човекът си има график, фактори извън нас, с които да се съобразява, новозавладени земи, в които да поддържа реда. Задържи ли се тук, ще попадне в плен на ренарската зима, а това не е влизало в плановете му. Сега обаче победата му е нужна днес, най-късно утре. Защото след ден-два войниците му ще осъзнаят мащаба на претърпените загуби, капитаните му ще започнат да мърморят, ще се появят дезертьори, които ще плъзнат по земите на империята и ще разказват история, която ще окуражи враговете на принца. Ако ни бие днес обаче историята ще е друга. Историята ще разказва как принцът на Стрела е смазал Йорг Анкрат, същия Анкрат, който сравни Гелет със земята и унижи граф Ренар. Вярно, претърпял големи загуби, но пък го смазал само за един ден!
— И как ни помага на нас всичко това? — попита вуйчо Робърт.
— Не мисля, че може да ни бие за един ден. Той също го знае — казах аз.
— И така да е, пак всички ще умрем, нали? Може и да съсипем плановете на принца, но това е слаба утеха, както аз виждам нещата. — Вуйчо Робърт погледна към капитаните си, високи мъже, загорели от южното слънце. Мъже, които мълчаха.
— Помага ни, защото ще го принуди да приеме моето предложение — казах аз.
— Предложение? Нали каза на Кодин да не приема никакви условия! — Макин слезе от подиума, за да ме вижда по-добре, сякаш имаше вероятност междувременно някой да ме е подменил.
— Никакви условия! — Не беше ехо, а дойде от устата на Миана, която тъкмо влизаше в залата, подкрепяна от младия Родрик. Изглеждаше бледа, но само толкова.
— Не му предлагам капитулация — казах аз. — Предлагам му дуел.
48.
ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
27 август, година 101 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Червената стая.
Орин пак е в поход. Колкото по-големи стават владенията му, толкова по-рядко го виждам. Тази пролет превзе Конот само с трихилядна войска. Сега води деветхилядна към Нормарди. Дори говори как щял да направи Орлант свой протекторат, нищо че има други земи, които да завладее преди това.
Никога не говори за плановете си със страст. Не говори като човек, който иска тези земи за себе си, който иска владетелите им да превият коляно пред трона му или да напълни хазната си с военна плячка. Не, той говори какво можел да направи за народите на тези земи, как щял да им помогне, да ги направи по-свободни, по-богати, да разшири хоризонтите им. От устата на всеки друг би звучало фалшиво и превзето. Но Орин вярва в думите си и е в състояние да направи онова, за което говори. В Конот вече го обожават, почитат го като древен герой от преданията, прероден, за да ги спаси.