На мен говори със страст. От деня на венчавката ни ме кара да се чувствам безценна. Щастлива. Знам, че и аз го правя щастлив. Ала го има и онзи едва доловим привкус на разочарование, макар и прикриван усърдно. Ако не бях посветила толкова много време на хорските сънища, нямаше да го усетя. Но го усещам и знанията, които сама съм придобила и усъвършенствала, ме режат като нож. Орин иска дете. И аз искам дете. Но вече минаха две години.
Сарет ми пише в писмата си, че понякога можело да минат две години, а понякога и четири. Самата тя не роди друго дете в годините след Дегран, ако не броим бебето Мерит, което беше болнаво и почина набързо. Според мен мъката пречи на Сарет да забременее. Джили и Кериам също казват, че можело да минат две години. Казват, че сме млади и детето скоро щяло да дойде. През първата година го вярваха.
28 март, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Западните градини.
Еган се върна в двореца. Казвам, че се е върнал, но това е неточно, защото идва тук за пръв път. Орин нареди да построят двореца след като превзе графство Белпан, а Еган постоянно е в поход и досега не беше идвал тук.
Пак е ранен. Този път в хълбока; паднал от коня и се нанизал на нещо остро, така казва. Но Еган винаги се възстановява бързо, сякаш волята му не търпи никакви ограничения дори когато собственото му тяло се опитва да ги наложи.
Чета „По сънните земи и отдолу“ на Роланд от Туртан. Обичам да я чета на терасата, която гледа към градината с подправки. Официалните градини са… ами, твърде официални и твърде големи. Обичам да гледам градината с подправките, семплата ѝ подредба, малките изкуствени езерца, слънчевия и лунния часовник, които направих сама, обичам да вдишвам ароматите. А и тази книга не е да я четеш вътре, още по-малко на тъмно. Един-два абзаца и вече имаш чувството, че стените те затискат.
Еган се упражнява с меча си всеки ден на големия площад пред статуята на баща си. Има някаква магия в движенията му. Когато го гледам, винаги се сещам за танцьорите от славянските земи, онези почти елфически създания, така изящни и въздушни, но Еган прибавя сила към изяществото. И е дяволски бърз, макар че това се вижда само когато тренира с партньор. В сравнение с него всички изглеждат жалки. Дори най-добрите мечоносци сред дворцовата стража.
Но нещо в него ме плаши. Страстта, с която преследва всяка победа. Гледам го как се бие и се питам има ли нещо, което не би направил, за да получи каквото иска.
15 април, година 102 от Междуцарствието
Стрела. Дворецът Зелен гранит. Градината с подправките.
Еган още е тук. Възстанови се бързо, макар да казват, че раната била тежка. Доскоро мислех, че няма търпение да оздравее и да се върне към онова, което обича най-много — да сече пътека през всички, които застанат срещу Орин. Но вече е здрав, а още се мотае в двореца. Днес дори дойде в библиотеката, а досега не го бях виждала там.
Гледа ме по начин, който… хем ми харесва, хем не. Някаква животинска нишка в мен го намира за ласкателно. С разума си го намирам за обидно. Макар че в Еган не откривам нищо привлекателно извън онова, което виждат очите ми, долавям и някаква загадка, мистерия. В погледа му има едно особено разбиране, усет към жените, което добрите и умни мъже не притежават. Което Орин не притежава.
Това лято Орин и Еган отново са в поход. Дните са дълги, горещи и самотни, макар че в двореца живеят стотици мъже и жени и поне петдесет от тях са благородни дами, докарани тук с изричната цел да ми правят компания.
Научих се да пътувам в сънищата, да запазвам съзнанието си ясно и фокусирано и едновременно с това да крача през владенията на възможното и невъзможното. Крача, а понякога летя, или плувам, или препускам в галоп. Пътеката на света е права линия, единична нишка през безкрайната шир на сънищата, и ако следвам тази линия, мога да провидя истинското, вместо да газя през кашата от произволни съновидения. Научавам разни неща за разни места, после изпращам хора да проверят наученото и те неизменно потвърждават правдивостта на наблюденията ми.