Казват, че Бог ни наблюдава постоянно. Но аз мисля, че има моменти, има неща, от които той извръща поглед.
— Какво виждаш, Йорг? — попита Миана. Не бях усетил кога е застанала до мен.
— Виждам, че теренът за убийство е чист. — Свалих пръстена от окото си.
— Можеш ли да спечелиш, Йорг? — попита тя. — Срещу този принц? Казват, че е много добър.
Усетих Сагеус. Подушвах го как ръчка по краищата на мислите ми, опитва се да измъкне тайните ми.
— Много е добър. А аз… аз съм много лош. Да видим какво ще излезе от това, а? — Издигнах въображението си като висок зид, не позволявах на мислите си да докоснат предстоящото. Ръцете ми знаеха какво да правят, нямаше нужда и аз да мисля за това.
В основата на трона ми има вграден сейф. Преди да ми сложат шлема, коленичих пред трона и пъхнах тежкия ключ в ключалката. Смъкнах предния капак, бръкнах с дясната си ръка, пъхнах я в каишките на малкия железен щит и го извадих. Сключих пръсти около странната дръжка на предмета, скрит под малкия щит, и се усмихнах. А Фекслър Брюс си мислеше, че ще се примиря с отрицателен отговор. Оставих сейфа отворен, станах и слязох от подиума, та пажовете да стегнат шлема на главата ми.
— Завърти колана с меча ми, Кевен — казах.
Момчето се намръщи и примигна. Приличаше на дете. На години не изглеждаше по-голямо от Миана.
— Господарю?
Кимнах мълчаливо и момчето разкопча послушно колана, завъртя го около кръста ми и отново го пристегна. Сега мечът се падаше от дясната ми страна.
Някои мъже дават имена на мечовете си. Винаги съм смятал подобна привързаност за странна. Ако аз трябваше да нарека някак меча си, сигурно бих го нарекъл Остър, но цялата тази история с кръщаването ми се вижда нелепа, все едно да дам име на шлема си, или на вилицата, която ми сервират с вечерята.
Тръгнах към вратата на тронната зала. Вървях бавно. Всички ме гледаха.
— Червен Йорг — прошепна Кент, когато минах покрай него.
— Червеното би било супер, Кент. Уви, боя се, че моят цвят е по-тъмен.
„Когато отворих онази кутия, получих спомените си, но получих и още нещо.“
Факлите край входа припламнаха, когато минах покрай тях, и ме заразиха с чудата страст. Чувствах се наблюдаван, но не само от хората в тронната зала, не само от Сагеус и другите играчи, които се надпреварват да местят Стоте по шахматната дъска. Гог ме наблюдаваше. От огъня.
Погледнах назад само веднъж. Миана стоеше до трона ми.
Лорд Робърт тръгна след мен. Капитан Кепен и Райк ни настигнаха отвън.
— Време е да скочим във водопада, старче — казах на Кепен, когато той застана до мен. А той се ухили широко, сякаш усещаше, че моментът е дошъл, и нямаше търпение да свърши своето.
Поведох ги през коридорите на чичо си. Дегран вече не ме дебнеше от сенките, вината не се стоварваше отгоре ми под съпровода на пълно умопомрачение, но аз въпреки това знаех какъв грях съм извършил. Смъртта ме чакаше на планинския склон, по един начин, или по друг. Нямах нищо против смъртта. Смърт от ръката на принца, смърт от мечовете на неговите хиляди, или онази, от която Фекслър ме беше спасил, когато затвори в кутийката на Лунтар бесовете на некромантството и огъня. Бесове, които бяха забили ноктите си дълбоко в мен и драпаха в противоположни посоки.
Което ми напомни нещо. Извадих за последно празната кутийка да я изхвърля. В кутията на Пандора е имало и надежда, последна след всичките беди, които тя пуснала по белия свят заради едното любопитство. Надеждата може и да бе излетяла от кутията на Пандора, но не беше полетяла в моята посока. Въпреки това погледнах още веднъж в кутийката с откъснатия капак, вдигнал ръка да я метна на пода. И там, върху полираната медна вътрешност — петънце. Един последен спомен? Крил се там до последния възможен момент? Сложих пръст върху спомена и мракът му се просмука през кожата ми. От петното не остана и помен, само лъскава мед.
Този спомен не ме сграбчи, не ме откъсна от настоящето, а се слегна в главата ми като разказ, докато вървях по коридорите на Призрачния. Спомен за последния ми разговор с Фекслър в замъка на дядо. Държах образния пръстен пред кутийката, а Фекслър я наблюдаваше през него.