Голям требушет гореше до скалата. Сигурно се беше подпалил близо до замъка и войниците го бяха изтеглили насам с надеждата да го спасят. Зачудих се дали той е метнал големия камък, който проби стената на моята спалня. Пламъците ме наблюдаваха. Скланяха се към мен, стремяха се.
Принцът на Стрела ме чакаше. Драконите все още стискаха едноименните стрели върху тевтонската му броня, така излъскана, че отразяваше светлината в пъстра дъга. Петимата му рицари стояха на уговореното разстояние и аз оставих своите секунданти на същото. Комична групичка бяха — Райк стърчеше в средата и имаше вид на много лоша новина. На половин дузина много лоши новини. Макин и Робърт — край него. Старият Гомст стоеше отдясно, довлякъл всичките си свещени атрибути с надеждата никой да не забучи стрела в безценното му тяло. Старият Кепен — отляво, с възкисело изражение, сякаш се дразни, че му губят времето с глупости.
Тръгнах към принца.
— Отвори крепостта си за мен и може да приключим още сега. — Гласът на принца се чуваше приглушен иззад шлема, тъмните му очи ме гледаха втренчено.
— Убеден съм, че не това искаш дълбоко в сърцето си — казах аз. — По-добре да се бием. — Завъртях щита си да улови слънцето. — И стига си се преструвал на брат си. За него бих отворил крепостта си. Може би.
Принцът вдигна забралото на шлема си. Удостои ме със свирепа усмивка, после махна целия шлем и прокара ръка по косата си — гъста, къса и черна.
— Здрасти, Еган — казах аз.
— Омърлян от пътя ми харесваше повече — каза той. — Мръсотията ти отива.
Дим от горящия требушет пълзеше към нас. Чух Райк да кашля.
— Бронята ти ми харесва. Може да я взема за себе си, след като я свалят от трупа ти — рекох.
Той се намръщи, черните му вежди се събраха в една линия.
— Ти си десняк. Що за игра е това?
Сложих лявата си ръка върху дръжката на меча.
— Да, често се бия с дясната ръка, факт, който едва ли е убягнал от вниманието на твоите шпиони. Дано не си преценил уменията ми само по това. Истината е, че съм много по-добър с лявата.
Еган премести тежестта си върху петата на изтегления назад крак.
— С Орин се би с дясната…
— Вярно — съгласих се. — Чух, че си убил Орин. Жалко. Той беше по-добър мъж и от двама ни. Може би най-добрият от нашето поколение.
— Беше глупак — каза Еган и си сложи шлема.
— Е, твърде доверчив може би. Чух, че си го намушкал в гърба и си гледал как му изтича кръвта?
Еган вдигна рамене.
— Никога не би се съгласил на двубой. Вечно искаше да говорим. И да говорим. И да говорим. — Каза го небрежно, но споменът за извършеното го преследваше. В очите му го видях.
— И как прие Катерин новината на смъртта на Орин? — попитах.
Еган пребледня. Мъничко, но пребледня.
— Защитавай се — каза и изтегли меча си.
Изобщо не му обърнах внимание.
— Казах на Орин, че ще реша какво да правя с него в деня, когато дойде отново в моите планини — рекох. — Мисля, че бих го последвал и признал за император. Надявам се, че бих постъпил така. Трябвало е да изчакаш две седмици — тогава можеше да го убиеш, след като е прибавил и Ренарските планини към своите владения. По-добре щеше да ти се получи.
Еган плю.
— С теб сме двама братоубийци в дуел на живот и смърт. Готов ли си?
— Знаеш ли защо се упражнявах с меча всеки ден след последната ни среща? — попитах го.
— За да издържиш минутка-две повече, преди да те убия? — попита на свой ред Еган.
— А, не.
— Тогава защо?
— За да повярваш, че ще се изправя срещу теб в честен двубой — отвърнах.
Вдигнах дясната си ръка и насочих към него пистолета изпод малкия щит с размерите на супена чиния.
— Какво е това? — попита Еган. Отстъпи крачка назад.
— В метала има релефен надпис, който гласи КОЛТ. Не знам доколко полезна ще ти е тази информация. Приеми, че е нещо като арбалет, но много малък, събран в една тънка тръбичка. За него можеш да благодариш на едно ехо на име Фекслър Брюс — казах аз.
Прострелях Еган в корема. Куршумът проби малка дупка в бронята му. Бях изпробвал пистолета върху диня и знаех, че изходната дупка ще е много по-голяма.
— Копеле! — Еган залитна назад.
Понечих да го прострелям в крака, но пистолетът засече.