— Ти ли го накара да убие Орин? — попитах.
— Не беше трудно. Лек тласък в правилната посока, само толкова. Сладката Катерин е голямо изкушение, а Орин му стоеше на пътя. Мъже като Еган имат само един отговор за нещата, които им застават на пътя.
— Малки тласъци, казваш. Малки, но много на брой.
— Сигурно дори не помниш съня, който ти пусна мухата за Норлес в онзи далечен ден, нали, Йорг?
— Какво? — Образи се надигнаха като мехури в главата ми. Панаирът в Норлес. Празненствата. Поискал бях да отидем. Подлудих мама с молбите си. Само дето не ги завлякох в каретата. — Бил си ти?
— Да. — Ухили се гадно. — Трябваше да платиш за греховете си — повтори моите думи, като ехо.
— Бил съм дете…
Сагеус сведе поглед към Еган.
— Трябва да платиш сега. Греховете ти крещят за разплата.
Студен огън се надигна в мен.
— Ще ти кажа за какво крещят греховете ми, поганецо. Крещят за още. Крещят за компания. — И пристъпих към него.
— Аз не съм тук, Йорг.
— О, напротив. Мисля, че си тук.
Усетих как се опитва да изкриви зрението ми, да се оттегли в съня. И тогава я видях. Дух, или призрак, но неин. Катерин, бяла от яростен гняв и още по-красива заради него. Призракът ѝ зад рамото му, там, където той се надяваше да избяга, като мираж над горещ пясък, устните ѝ се движеха без звук, напяваха нещо. Седеше на кон, заобиколена от същите рицари, които бе довела със себе си от двореца в Стрела. Някъде в тила на стрелянската армия Катерин яздеше коня си сляпа, очите ѝ оковани във видения, умът съсредоточен в заклинания, които сама си е измислила. И с всяка нечута дума, изригнала от изопнатите ѝ устни, Сагеус ставаше по-материален, по̀ тук.
Посегнах към него.
— Мъж видях несъществуващ… — Ръцете ми почти го докопаха, езичникът се разливаше през пръстите ми. Какво беше казал Фекслър? Че всичко е въпрос на воля. Махни черепите, пушека, заклинанията — и остава едното желание. — Пак го нямаше нощес. — Просто трябва да поискаш. — О, нека тук стои във ужас. — И ръцете ми го намериха. Каквото и да казват за горчилката, която отмъщението оставяло в устата ти, в мига на въздаването му то е по-сладко от кръв, братя мои.
Стиснах главата му и я откъснах от раменете, сякаш аз бях трол, а той — обикновен човек, защото Сагеус толкова дълго бе бродил в сънищата, че плътта му беше започнала да гние и се късаше като пергамент, изписан с гъсто черно мастило. Разврещя се без звук и се опита да умре. Но аз го държах. Заключих го в черепа му. Некромантството може да прави такива неща.
— На този свят няма болка, която да е достойна за теб. — И огънят, който гореше в костите ми, чието ехо усещах в кръвта си, се изля в ръцете ми и го подпали, подпали го жив, хванат в капан.
Хвърлих главата му към прииждащата армия. Тя подскочи огнена по камъните, плътта се надигаше на мехури, устните се гърчеха.
Огънят беше твърде добър за него.
Тръгнах към горящите отломки на требушета, огънят пламтеше по ръцете ми, нагоре към лактите.
— Йорг? — чух Макин. Каза го тихо, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да го чуя.
— По-добре бягайте — казах аз.
— Не можем да им избягаме — изръмжа Райк.
— Бягайте от мен — казах аз.
Огънят се разгоря, когато го наближих. Приличаше на стъкло, на прозорец. Чух как Макин и другите си плюха на петите. Разсмях се. Как да ви опиша радостта? Гладния рев, чистото щастие на унищожението? Затова пламъците танцуват. От радост.
— Има само един огън — казах. Знаех, че Гог ме гледа оттам.
Посегнах в пламъците и го намерих там, целия огън, нажежената му до бяло ръка в моята. Мъничките отломки от изгубеното му тяло още бяха в мен и ме пазеха. И в сърцевината ми, тази нова огнена магия — наречете го магия, или разбиране, или емпатия, ако щете — се срази с некромантстката зараза в кръвта ми.
Войските на принца вече подминаваха Ригденова скала, копие прелетя край главата ми.
— Ела при мен — казах аз. — Брат Гог.
— Наистина ли? — попита той. — Защото дойда ли, няма да има край… ще е като слънцето под планината.
Милион образи се завъртяха лудо в главата ми. Лица, мигове, места, братя различни. Умората на света. Огънят погълна всичко. Вече знаех как се е чувствал Феракинд.
— Нека всичко гори.
И Гог се преля в мен. Река от пламък, която изяде магията на смъртта и създаде нещо ново, по-тъмен огън, който течеше като отрова, разливаше се по крайниците ми.
Първите от армията на Еган стигнаха до мен и огън потече от ръцете ми. Мъжете се накъсаха, плътта се изпаряваше като морска пяна на вятъра, дори костите им пламваха. Тъмният огън течеше, прескачаше от човек на човек, войниците се опитваха да избягат, да се обърнат и да потърсят спасение назад, но другарите им напираха в плътна стена, все още в неведение за ставащото.