Мисля, че ако не се бяха дърлили за мен — Феракинд и Мъртвия крал, — ако само един от тях беше на линия, когато се отворих за владенията им и ги пуснах да се излеят така безразсъдно и безусловно в мен, нямаше да удържа. Сила от такъв мащаб не може да бъде поставена под контрол, не и без да платиш висока цена, а по всичко личи, че тази цена включва отказ от самите причини, накарали ме да се стремя към тяхната сила. И нека ви кажа, че дори пред тази жертва не бих се поколебал и за миг. Защото в крайна сметка, братя мои, няма цена, която не бих платил, за да спечеля играта. Никоя саможертва не е толкова непосилна, че да отстъпя. Не ще позволя никой да наложи волята си върху моята, никога и за нищо на света.
Яздим към Стрела. Мисля, че ми дължат поне един замък, минимум. И дворец става. Колкото до всичките мъртви ясновидци и предсказатели — сега сме приятели с тях. Защото аз съм принцът на Стрела. Питайте отец Гомст. Той беше там и гледаше, за разлика от Бог, който не ни гледа. Еган ме осинови в семейството. А сега е мъртъв. При това не от моята ръка, а стъпкан от собствените си хора. С други думи, аз съм принцът на Стрела и си отивам у дома, обречен по право и предначертание да стана император и да седна на позлатения трон отвъд Златната порта.
Яздим към Стрела, лавина, която се спуска с трясък от Ренарските планини. Светът ще се преклони и ще приеме властта ми. Кутията е отворена, спомените са на свобода, а с тях старо зло и стари грехове. А аз не съм онова диво недорасло момче, което е напълнило кутията. То е в миналото ми, годините ще ни отдалечават и то скоро ще пропадне отвъд заобления хоризонт. Аз не съм онова момче и неговите престъпления не са мои. Аз яздя към Стрела. Ако потрябва, ще газя до раменете в кръв, толкова дълбока, че и най-бурната река да не ме очисти, нищо че със силата си цепи планини. Сънищата са си само мои, тъмни и ясни. Ако ти стиска да узнаеш за тях, братко, застани на пътя ми.
Казах на Сагеус, че греховете ми крещят за още. Възнамерявам да им осигуря компания. Ще паля и ще убивам и земите на Орин, окървавеното наследство на Еган, ще ми паднат в ръчичките. Ще бъда крал на Стрела, на Нормарди, на Конот, на Белпан, на тресавищата Кен, на Орлант и на Ренарските планини. Ще взема тези земи и ще превърна хората им в оръжие. С огън и кръв ще ги пречупя пред волята си, защото в тази игра правила няма и аз ще я спечеля с цената на всичко. След мен и потоп.
Пиша това, докато лагеруваме след дълъг ден усилна езда. Пиша грозно и нечетливо по хартия толкова бяла, колкото може да се купи със злато. Сигурно страниците са били орисани за по-ценни мисли, но ще изтърпят и моите. Сагеус беше изписал своите по кожата си и това го отслаби. Баща ми ги крие в себе си и това го прави бездушен. Аз пиша своите тук, сякаш мастилото и хартията могат да отнемат част от вината ми. Лекарите пускат кръв на своите пациенти, за да източат заразата. Може би вместо това трябва да им дават перо и отровата сама да се излее черно на бяло, а кръвта да си стои там, където ѝ е мястото.
До моите листа са тези на Катерин, намерени и спасени от преизподнята под Ригденова скала. Видях я как гори. Видях я сред пламъците, чух писъците на коня ѝ. Или е било сън, част от последвалия мрак? Така или иначе, вятърът беше разпръснал думите ѝ по мъртвите и аз ги последвах до трупа на едно товарно муле. Веднъж вече имах повод да кажа, че тези чувства са твърде силни, за да изтраят. Че могат само да изгорят. И изгаряйки, да превърнат и нас в пепел. Изгоряхме, и двамата… а аз още я искам. Макар че ако беше тук сега, Катерин щеше да ме мрази, а моята гордост щеше да ѝ отвърне с думи отровни.
Гордостта открай време е моята слабост и моята сила, но има само три неща, с които се гордея. Първото — че изкатерих Божия пръст, изправих се сам на онова високо място и видях света от нов ъгъл. Второ — че отидох в планината с Гог, макар че не можех да го спася от неговия огън, така както никой не може да спаси мен от моя. Трето — че се бих с майстор Шимон, че песента на меча звучеше в главите ни и заедно сътворихме нещо красиво.
Тепърва ще има гордост, толкова много, че да се удавя в нея, но не вярвам да ми се случат още неща, с които да се гордея.
Иде време на страх. Тъмно време. Гробовете все така се отварят, а Мъртвия крал разпъва платна. Но в света има и по-страшно от мъртвите. Иде тъмно време.
Моето време.
Ако това не ви се нрави…
Спрете ме.
Благодарности
Непременно трябва да благодаря на своята читателка Хелън Мазаракис, задето изчете „Кралят на тръните“ на малки части, докато я пишех, и споделяше мнението си за написаното.