Свих рамене.
— Утре тогава. — Защото водачът обвързва хората си чрез доверие. И защото ръцете ми не искаха тази кутия. Предпочитаха да изгорят в огън. — Къде ми е тъпият кинжал, по дяволите?
Макин зарея поглед към хоризонта.
— По-добре не питай.
Продължихме на изток, всички заедно. Вървяхме пешком, конете водехме. Задуха вятър, песъчинките жилеха като коприва. Само Гог и Горгот не се впечатляваха.
Гог се влачеше в края на групата, сякаш не искаше да припарва до мен.
— Навсякъде ли е така? — попитах го, не че отговорът ме интересуваше особено, просто исках Гог да ме погледне. — Дори там, където живее Лунтар?
Момчето поклати глава.
— Около колибата му пясъкът се превръща в стъкло. Черно стъкло. Реже ти краката.
Вървяхме. Райк крачеше до мен и току ме поглеждаше. Имаше някаква промяна в начина, по който ме гледаше. Все едно вече сме равни.
Вървях със сведена глава и се опитвах да си спомня. Чоплех дупката в ума си. „Здравей, Йорг“ — беше казала тя.
Ние сме нищо без спомените си. Мигове и чувства, уловени в кехлибар, закачени на влакънца в главите ни като простор с пране. Вземи спомените на един човек и от него не остава нищо. Дялкай паметта му треска по треска и ще го унищожиш със сигурност, толкова сигурно, колкото ако забиваш пирони в черепа му. Щях да си върна своето. Щях да отворя кутията.
„Здравей, Йорг“ — беше казала тя. Стояхме до статуята на момичето и нейното куче, там, където сантиментални дами и глупави деца погребват домашните си любимци.
Нищо.
Научил съм, че ако не можеш да постигнеш целта си, като влезеш през парадния вход, пробвай през някоя задна вратичка. Знаех заден вход към онова гробище. Не беше пътека, по която да поема с охота, но въпреки това щях да го направя.
Бях много малък, на пет или шест, когато при баща ми дойде един дук от Севера с много светла коса, бяла почти, и брада до гърдите. Аларик от Маладон. Дукът донесе подарък за мама, чудо от стария свят. Нещо ярко и движещо се, стъклено, което първо се губеше в огромната шепа на дука, после потъна в диплите на мамината рокля.
Исках онова нещо, което бях зърнал само за миг, колкото да събуди любопитството ми. Но такива подаръци не бяха за недорасли принцове. Чух, че баща ми го взел и го прибрал в съкровищницата да събира прах.
Съкровищницата на Висок замък се намира зад желязна врата с три ключалки. Не е строителска направа, а туркманска, черно желязо със стотици декоративни гвоздеи. Когато си на шест, повечето заключени врати представляват проблем. Тази представляваше няколко.
Най-ранният ми спомен е как съм се надвесил през висок парапет, около мен вилнее хала, вятърът ме залива с пелени от дъжд, а аз се смея. Вторият ми спомен е за ръце, който ме дърпат назад.
Ако си решил да направиш нещо, ако твърдо си го решил, ничии ръце не могат да те дръпнат назад. На шест вече познавах Висок замък като петте си пръста — и отвътре, и отвън. Строителите не бяха предвидили улеснения за катерачи, но в последвалите столетия, когато замъкът бил владение на Анкратите и на дома Ор преди тях, в стените се бяха появили достатъчно изронени места и вдлъбнатини, които едно дете да използва.
Кралската съкровищница има само един прозорец в гладка стена на трийсетина метра над земята. Тесен прозорец с решетка толкова гъста, че дори змия трудно ще се промуши. От другата страна на замъка, близо до тронната зала, има дупка, която води към главата на един водоливник, надвиснал над външната стена. Когато вратата на съкровищницата се отвори, въздушното течение минава през дупката и водоливникът проговаря. В тихо време стене, при вятър вие. Водоливникът проговаря и при силен източен вятър, ако един определен прозорец в кухненския склад е оставен отворен. Случи ли се това, настава врява и някой яде голям пердах. Ако не е прозорецът на съкровищницата, водоливникът няма да проговори и кралят никога няма да разбере, че вратата на съкровищницата му се е отворила.
Измъкнах се от леглото си в една безлунна нощ. Уилям спеше в малкото си креватче. Никой не ме видя, никой освен нашето куче Верен. Изскимтя разтревожено и понечи да ме последва. Смъмрих го да мълчи и затворих вратата под носа му.
Решетките на онзи прозорец изглеждат яки, но като други важни неща в живота, и те са изгнили в сърцевината си. Ръждата ги беше разяла. Дори онези, които бяха ръждясали само по повърхността, се огъваха при достатъчно силен натиск. Една нощ, когато дойката ми спеше, а тримата стражи на стената спореха за собствеността върху сребърна монета, която намерили на стълбите, аз се спуснах по въже с възли и стъпих сред съкровищата на татко. Изтупах ръждата от туниката и косата си, оставих фенера на пода и му свалих качулката.