Анкратското богатство, плячкосано от кажи-речи всички кътчета на империята, лежеше на каменни лавици, повдигаше капаците на ракли, трупаше се на килнати купове. Брони, мечове, златни монети, механизми, които приличаха на части от насекоми, лъщяха под светлината на фенера и излъчваха чуждоземни миризми, на цитрус, но не съвсем, на метал, но не съвсем. Открих своята дрънкулка до един шлем, пълен със зъбчати колелца и пепел.
Подаръкът на дука не ме разочарова. Под стъклен купол, който не беше от стъкло, върху диск от слонова кост, който не беше от слонова кост, лежеше миниатюрна сцена, мъничка църква, оградена от мънички къщи, имаше и още по-мънички хора. Когато вдигнах изненадващо тежкия предмет към светлината и взех да го въртя насам-натам, за да видя по-ясно детайлите, вътре в полусферата заваля сняг, истинска снежна буря, която се надигна от земята и бързо скри църквата и всичко останало. Оставих снежния глобус на пода, притеснен, че неволно съм го развалил. И, о, чудо, снегът започна да се сляга.
Вече не намирам магия в това. Знам, че ако събереш група занаятчии с подходящите умения, те ще ти сглобят подобен глобус само за няколко седмици. Ще използват стъкло и слонова кост. Не знам от какво ще направят снега, но както често става с древните чудеса, вълшебството им се оказва нещо тривиално, освен за детските очи. Но по онова време видях купола като магия, при това от най-хубавия вид. Открадната магия.
Разклатих го отново и бурята се надигна повторно, погълна всичко, после настана спокойствие, снегът се слегна и разкри предишния свят. Пак го разклатих. Имаше нещо нередно обаче. Такава буря и толкова гняв, а не значеха нищо. Целият свят потъваше в хаос, и за какво? Същият мъж газеше през снега към същата църква, същата жена чакаше пред вратата на същата къща. Държах в ръката си свят, но както и да го клатех, както и да падаха парченцата, каквито и нови комбинации да нареждаха, нищо не се променяше. Онзи тип никога нямаше да стигне до църквата.
Дори на шест знаех всичко за Войната на Стоте. Марширувах с дървени войници по картите на татко. Виждал бях войските да се връщат през Високата порта, окървавени и оредели, виждал бях жени да плачат, докато други се хвърлят да прегръщат оцелелите си мъже. Четях историите на битки, истории за атаки и отстъпления, за победи и поражения, в книги, които не биха ми позволили да отворя, ако баща ми ме познаваше достатъчно добре. Разбирах всичко това и знаех, че държа целия си свят в ръка. Не някаква играчка, измислена земя с миниатюрна църква и миниатюрни човечета, изработени от древните. Не, държах своя свят, целия. Колкото и да го тръсках, нищо нямаше да се промени. Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща — чакаща мен, брат ми, майка ми.
Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта. Това го бях прочел в книгата на Кърк. Без да му мисля, вдигнах снежния купол над главата си и го ударих с все сила в пода. Извадих човечето от влажните парчетии — наистина беше съвсем малко, почти като пшеничено зърно между палеца и показалеца ми.
— Вече си свободен — казах и го хвърлих в едно кьоше да си търси дома сам, защото все пак не знаех всички отговори, нито тогава, нито сега.
Измъкнах се от съкровищницата, без да взема нищо — и по-добре, защото трудно изкатерих въжето и без допълнителна тежест. Бях уморен, но доволен. Стореното от мен си беше в реда на нещата, беше нещо хубаво и останалите несъмнено щяха да разберат това и нямаше да ми се карат. С изтръпнали от усилието ръце, целият в ръжда и драскотини, се прехвърлих през парапета.
— Какво правиш тук? — Нечия голяма ръка ме хвана за врата и ме вдигна във въздуха. Изглежда, стражите бяха приключили преждевременно спора си относно подхвърлената от мен монета.
Малко по-късно вече стоях в тронната зала на баща ми, а един сънен паж палеше факлите. Не китово масло в сребърните лампи за тази непланирана среднощна среща, забележете, а напоени с катран факли, които издигаха вонливия си дим към черния таван. Сър Райли беше отпуснал ръка на рамото ми, металната му ръкавица тежеше и се впиваше. Чакахме в празната зала и гледахме танца на сенките. Пажът си тръгна.