— Не подлагай на изпитание търпението ми, момче. — Видях студа в очите му и се зачудих дали винаги ме е мразил.
Вдигнах чука. Усещах ръцете си слаби, треперех почти колкото кучето. Вдигнах го бавно, надявах се татко да ме спре, чаках да ме спре, чаках да каже: „Достатъчно, вече доказа, че си достоен.“
Думите така и не дойдоха.
— Чукът или огън — каза той.
И аз замахнах с вик.
Кракът на Верен се счупи с остро изпукване. После, за миг, тишина. Кракът изглеждаше странно, погрешно, горната и долната му част се събираха под неестествен ъгъл, бяла кост стърчеше сред кървава пяна и черна козина. А после започна воят, озъбената ярост, Верен се дърпаше неистово от оковите, търсеше битка, която да озапти болката.
— Още един, Йорг — каза татко. Каза го тихо, но аз го чух през воя на кучето. Минаха няколко секунди, докато разбера какво иска от мен.
Казах „не“, но явно не бях убедителен, защото той не посегна отново към факлата. Знаех, че посегне ли отново, няма да спре. Това поне знаех.
Този път Верен разбра какво ще последва, като ме видя да вдигам чука. Скимтеше и се молеше, както го могат само кучетата. Замахнах силно и не уцелих, заслепен от сълзи. Количката се разтресе, Верен подскочи и нададе вой, кървеше и от четирите глезена при оковите, счупеният крак се разтягаше с оголени сухожилия. Втория път го уцелих. Счупих другия му преден крак.
Напънът за повръщане дойде без предупреждение, изля се струйно през устата ми, горещо, кисело. Лазех в повръщаното, давех се, не можех да си поема дъх. И въпреки това чух думите на татко:
— Още един.
След като счупих и третия му крак, Верен не можа да се изправи. Лежеше отпуснат на количката, в кръв. Странно, но сега не ръмжеше, не виеше. Вместо това, докато аз лежах, раздиран от хлипове и се борех да си поема дъх, Верен ме побутна с муцуна, както побутваше с муцуна Уил всеки път, когато той се разплачеше заради ожулено коляно или наранена гордост. Ето колко глупави са кучетата, братя мои. И ето колко глупав бях аз на шест, позволил бях на слабостта да ме превземе, дал бях на света лост, с който да огъне желязото в душата ми.
— Още един — каза татко. — Все още има крак, на който да се изправи, нали, сър Райли?
Като никога сър Райли не отговори на своя крал.
— Още един, Йорг.
Погледнах Верен, смазания Верен, който ближеше сополите и сълзите от ръката ми.
— Не.
Тогава татко взе факлата и я хвърли върху количката.
Търколих се назад пред лумналия пламък. Каквото и да диктуваше сърцето ми в онзи момент, тялото ми помнеше урока на нажежената маша и не ми позволи да остана при Верен. Воят откъм количката беше… в сравнение с него всичко случило се преди бледнееше. Наричам го вой, но си беше писък. Хора, кучета, коне. Когато болката е достатъчно силна, всички пищим еднакво.
И в онзи миг, след като се търколих далеч от огъня, макар да бях само на шест и ръцете ми да бяха още слаби и неумели, взех чука, който ми се беше сторил толкова тежък преди минути, и го хвърлих без усилие, силно и точно. Ако баща ми се беше забавил само с част от секундата, сега можеше да съм крал на две кралства. Той, уви, се мръдна, и чукът закачи единствено короната му, завъртя я на четвърт оборот върху главата му, после се удари в стената зад трона и падна на пода, като остави малка вдлъбнатина в строителския камък.
Татко беше прав, разбира се. Време ми е било да науча някои уроци. Онова куче ми беше слабост, а Войната на Стоте не може да бъде спечелена от човек с такава слабост. Не може да бъде спечелена и от човек, който избира по-малкото зло. Отстъпиш ли веднъж, пък било и само с една педя, непременно ще чуеш: „Още един, Йорг, още един.“ И накрая онова, което обичаш, ще изгори. Добър урок ми беше дал татко, и аз го знаех, но така и не можах да му простя начина, по който го направи.
После, когато хванах пътя, доста време се водех от уроците на татко — сила във всички неща, пощада — никому. Убеден бях до мозъка на костите си, така, както само едно дете може да вярва в нещо, че императорският трон ще стане мой само ако се придържам към трудните уроци на Верен и тръните. Слабостта е зараза, един дъх може да съсипе и най-достойния човек. Сега обаче, въпреки злото, което тая в себе си, не знам дали ще мога да дам такъв урок на свой син.
Уилям нямаше нужда от такива уроци. В неговата душа имаше желязо по рождение, той неизменно беше по-умният, по-увереният, по-свирепият от двама ни, нищо че беше с две години по-малък. Помня как каза, че трябвало да хвърля чука още първия път и да не пропусна. Така съм щял да стана крал, а Верен щял да е жив и здрав.