Два дни по-късно се измъкнах от дойката и стражите, излязох от замъка и отидох при боклучарските ями зад конюшнята на придворните рицари. Северен вятър бележеше края на зимата, беснееше и навяваше леден дъжд. Открих останките на своето куче, черният труп смърдеше и капеше, беше отпуснат, но тежък. Наложи се да го влача, но бях казал на Уилям, че ще го погреба, че няма да го оставя да изгние при другите боклуци. Влачих го две мили под ледения дъжд, по Римския път, празен, ако не броим някакъв търговец с покрит фургон и сведена глава. Завлякох Верен при момичето с кучето и го погребах до него, в калта, ръцете ми бяха безчувствени. Само те, за жалост.
— Здравей, Йорг — каза Катерин. И после — нищо.
„Нищо?“ Ако можех да си спомня всичко това. Ако можех да си спомня онази тъмна пътека до гробището на Першез и да живея със спомените през изминалите години… Какво, по дяволите, се криеше в онази кутия и луд ли бях да си го искам обратно?
11.
Външността често подвежда. Зад глупава усмивка може да се крие мъдрост, смелост — зад уплашени очи. Брат Райк обаче е от онези редки създания, чиито лица разказват цялата история. Тежки черти под тежко чело, грозни грапави белези, малки черни очички, които гледат на света с принципна омраза, тъмна коса, къса и сплъстена от мръсотия върху голям и здрав череп. И ако Бог му беше дал по-дребна снага, а не тяло на великан с безразсъден излишък от мускули, ако го беше направил слабосилен, вместо да го дари с енергията на волски впряг, Райк пак щеше да е най-злото джудже в християнския свят.
Планините са велик уравнител. Не им пука кой си, нито колко сте.
Някои казват, че Строителите пили от червената кръв на земята, за да откраднат силата ѝ, и така издигнали Матераците — скалата се разбунтувала, отърсила се от нахалните Строители и така се образували върховете. Гомст твърди, че Господ Бог е сложил планината тук, когато оформял света от влажна глина. Който и да е свършил работата, покорно му благодаря. Именно Матераците са планините на Ренарските планини. Маршируват от изток на запад, разсичат картите и на други кралства, но лебедовата им песен е именно тук, в земите на Ренар. Тук Матераците казват къде може да отидеш и къде — не.
Разни хора твърдят, че съм инат. Сигурно е така, защото не приемам идеята някой да казва на краля къде може или не може да отиде в собственото си кралство. Затова през годините след пристигането си тук като неопитен младеж, докато усъвършенствах уменията си с меча, изкуството да бръсна собственото си лице и раздаването на кралско правосъдие по своя си начин, се запалих по катеренето.
Катеренето, оказа се, беше ново не само за мен, а и за хората от Планините. Те знаеха отлично как да стигнат до важните места — високите пасища за козите, летните проходи за търговията, Айгеровата канара за опали. Но как да стигнат до местата, които не са им важни? О, я стига, кой има време за това, когато коремът ти къркори или бързаш за някоя важна сделка?
— Какви ги вършиш, Йорг? — попита ме веднъж Кодин, когато се върнах в замъка окървавен, а костите в китката ми стържеха при всяко движение.
— Трябва непременно да дойдеш с мен някой път — казах му, само за да го видя как ще примижи. Катеря се сам. А и на планинския връх има място само за един, като си помислиш.
— Ще се изразя другояче — каза той. Забелязах, че в косата му се е промъкнало сиво. Най-много по слепоочията. — Защо го правиш?
Издадох устни напред, после се ухилих широко.
— Планините твърдяха, че не мога.
— Чувал ли си за крал Кнут? — попита той. — Това е пътека, по която не те съветвам да тръгваш… казвам го само защото ми плащаш да те съветвам.
— Ха. — Чудех се дали Катерин би катерила планини. Ако има тази възможност, със сигурност би го направила, така реших. После се замислих за пословичния Кнут от легендите, който толкова си повярвал, че решил да спре прилива. — Виждал съм морето, Кодин. Морето може да погълне и най-голямата планина. Случва се да имам несъгласия с един или друг планински връх, но ако ме видиш да предизвиквам океана, можеш спокойно да ме сриташ отзад, разрешавам ти.
Казал бях на Кодин, че се катеря от единия инат. Инат безспорно имаше, но имаше и друго. Планините нямат памет, не издават присъди. В усилията да достигнеш върха има особена чистота. Оставяш своя свят зад себе си и взимаш само необходимото. За същество като мен това си е чиста проба изкупление.
— Атакувай — беше казала Миана, а не е редно един мъж да отказва на жена си в сватбения им ден. Да не говорим, че вече така или иначе бях решил да атакувам. Поведох лично, защото вратичките за изненадващи излази и тунелите, които водеха до тях, бяха познати на малцина. Или по-точно, мнозина знаеха за тях, но на пръсти се брояха онези, които могат да ги посочат. Като с честните свещеници — уж сме чували за много такива, но лично не познаваме нито един.