Вървяхме в колона по четирима, по-високите се привеждаха, за да не си удрят главите в грапавия камък. Всеки десети носеше факла с катран и онези в края на колоната се давеха от пушека. Собствената ми факла показваше само десетина метра от тунела пред мен, който завиваше често, възползвайки се от естествените пукнатини и пропади в скалата. Тропотът на десетки крака отначало ми действаше хипнотично, но бързо избледня до фонов шум, който не забелязвах, докато внезапно не стихна. Обърнах се и факлата освети празен тунел. Нямаше никого, само собствената ми танцуваща сянка. Хората ми бяха изчезнали яко дим.
— Какво си мислиш, че правиш тук, Йорг? — Думите на сънния вещер се понесоха около мен като река от нежна и бавна мелодия, в която сарацинският му акцент почти не се усещаше. — Наблюдавам те непрекъснато. Разбирам плановете ти веднага щом се пръкнат в главата ти.
— Значи знаеш какво си мисля, че правя тук, Сагеус. — Въртях се заедно с факлата и се оглеждах за него.
— Знаеш ли, че често ти се смеем, Йорг? — каза Сагеус. — Пионката, която си мисли, че играе своя собствена игра. Дори Феракинд се смее зад огъня си, и Келем също, от своите солни мини. Синята дама те е сложила на сапфирената си дъска, Скилфар вижда бъдещето ти, впечатано в леда, а Матемите са те включили в уравненията си, дребна величина, която клони към нула. В сенките зад троновете ти не струваш много, Йорг, смеят ти се, че ми служиш, без да подозираш за това. Мълчаливата сестра се усмихва, когато чуе името ти.
— Е, радвам се, че съм им в услуга. — На стената вляво от мен сенките се движеха неохотно, реагираха бавно на размаханата факла. Пристъпих и забих пламъка в най-тъмното място; искри и жарава остъргаха камъка.
— Това е последният ти ден, Йорг — изсъска Сагеус, когато пламъкът захапа сянката и мракът се обели от камъка като изгоряла от слънцето кожа. Болката му беше балсам за душата ми. — Ще умреш и аз ще те гледам как умираш.
И с тези думи Сагеус изчезна.
Макин едва не налетя отгоре ми в гръб.
— Проблем?
Отърсих се от утайката на будния сън и ускорих крачка.
— Никакъв.
Сагеус обичаше да дърпа конците толкова леко, че жертвата му изобщо да не усети намесата. Гневът и омразата подронваха тези му тънки умения. Това беше първата ми победа за деня. Щом беше сметнал за необходимо да ме дразни, значи с нещо го бях притеснил. Сигурно се е разтревожил, че имам шанс да успея… което го правеше много по-голям оптимист от самия мен.
— Никакъв проблем. Всъщност утрото изведнъж започна да ми се струва пълно с обещания!
Още петдесет метра и една изсечена в скалата стълба ни отведе нагоре в планинската гръд през тесен проход под гигантска канара, известна с името Стария Бил.
Напуснеш ли Призрачния, моментално се озоваваш сред планински върхове. И най-високата кула не може да ти внуши такова чувство на малоценност. В сравнение с приливните вълни на Матераците всички ние, дори замъкът, дори двайсетте хиляди на Стрела, сме нищо. Мравки, които се бият върху трупа на слон.
В подножието на заснежените върхове, брулени от леден вятър, в лоното на мълчаливата планина беше хубаво да си жив, а ако се стигнеше дотам — денят беше чудесен да се мре.
— Кажи на Мартен да заведе хората си в Бегалото — рекох.
— Бегалото? — Макин вдигна вежди и се загърна по-плътно в плаща си. — Искаш най-добрият ни капитан да варди една долина без изход?
— Хората на Мартен ни трябват, Йорг — каза Кодин, който тъкмо се измъкваше от тесния проход. — И десет войника не можем да отделим, та какво остава за сто от най-добрите. — Спореше, но махна на един да отнесе заповедите ми.
— Мислиш, че няма да удържи долината? — попитах аз.
Което пришпори Макин в нова посока.
— Дали ще удържи долината? Мартен ще удържи и портите на рая за теб, или на ада. Бог само знае защо.
Свих рамене. Мартен щеше да удържи, защото му бях дал, както сам той се изразяваше, спасение. Втори шанс да устои, да защити семейството си. Четири години беше изучавал военно изкуство, от това как се стреля с лък до командването на армия, четири години, откакто беше дошъл в замъка със своята Сара. Щеше да удържи, защото преди четири години в опожарения му чифлик аз бях дал на дъщеричката му клоун на пружинка и карамфила на Макин. Стара играчка строителска направа, за да я разсмея, и карамфил, за да отнема болката и живота ѝ. Карамфилът изпревари лошата болест и Джейни си отиде в прегръдката на сладки сънища вместо да се удави в собствената си кръв.