— Защо Бегалото? — попита Кодин. За разлика от Макин, той трудно изпускаше дирята.
— Принцът на Стрела няма убийци в моя замък, Кодин, но има шпиони. Казвам ти каквото трябва да знаеш, за да си свършиш работата. Останалото, дългосрочният план, врътките… по-добре е те да си останат на сигурно място тук. — И се почуках с пръст по слепоочието. Въпреки това усетих медната кутийка да гори на хълбока ми, гравираните тръни изпълниха полезрението ми.
— По-добре ще ми е на кон обаче — каза Макин.
— А на мен ще ми е по-добре на великанска коза — рекох аз. — Която сере диаманти. Но докато не намерим такива, ще вървим на собствен ход.
Триста мъже вървяха след нас. Армиите би трябвало да маршируват, но маршируването в планините е най-сигурният начин да си изкълчиш глезена. Триста мъже от Стража в планинско сиво се измъкнаха през вратичката за излази сред канарите западно от Призрачния, след като бяха изпълзели през тунел в планинската снага. И дума не можеше да става за червени табарди или златни ширити, за свирепи лъвове, озъбени дракони или тъпи жаби с коронка — не, моите хора бяха облечени в сиво като скалите наоколо. Не ги бях довел тук за конкурс по красота. Бях ги довел да победят.
Зад нас фойерверки литнаха в небето и изпъстриха мрачното утро с искри, рехав саван от серен дим обгърна замъка. Фойерверки да забавляват народа ми по случай кралската сватба, но и удобна диверсия, която да отклони погледа северно от нас, неканените гости.
Армията на принца се беше раздвижила, формированията се струпваха за атака, пиконосци от Нормарди отпред, редици стрелци в далечния край, мъже от Белпан с дълги лъкове, арбалетчици от Кен със сплетени бради и кафяви знамена, които пърхаха на вятъра над барабанчиците, всеки с по едно момче, което да държи щит пред него. Стрелците чакаха заповед да заемат позиции на възвишенията източно от нас, а безполезната орлантска кавалерия висеше отзад. Тяхното време щеше да дойде по-късно, след като презимуваха в руините на моя дом, след като високите проходи се отвореха и техният принц поемеше нататък, за да добави още имена в списъка си с превзети кралства. Следващи поред несъмнено бяха туртаните. После Германиа и дузината тевтонски кралства.
Спуснахме се по склоновете западно от Призрачния в сива вълна — мечове, кинжали и къси лъкове. Похарчил бях голяма част от златото на скъпия си чичо за тези лъкове. Мъжете от Горски страж бяха майстори на късия лък, а мобилизираните планинци бързо му хванаха цаката. Триста извити комбинирани лъка, скитска направа. Десет златни монети парчето. За толкова пари можех да купя свестни кранти за всичките си войници.
Съгледвачите на принца ни видяха. Не че се бях надявал на друго. Дори човек с не особено остър поглед в предните редици на стрелянската армия би могъл да ни види от милята разстояние, което ни делеше. Но защо им е да гледат? Нали си имат съгледвачи.
Ускорих крачка. Планината предоставя отлични условия за тренировки по бягане. Когато за пръв път се озовеш в планина, всичко ти се струва трудно. Дори въздухът е прекалено разреден. Но минават години и мускулите ти се наливат с желязо. Особено ако обичаш да се катериш и го правиш често.
Движехме се бързо. По баирите това не е лесно. Но и принцът на Стрела не беше глупав. Командирите му бяха избрали съгледвачи, които познават планината. Движеха се бързо, но онези, които падаха, не успяваха да станат навреме, тоест преди ние да ги настигнем.
Винаги е хубаво да изненадаш някого. Принцът на Стрела не беше очаквал да нападна многохилядния му лагер с моите триста войници. Това беше причината да пристигнем само секунди след вестта за появата ни и много преди някой да реагира на новината подобаващо.
Триста е магическо число. Цар Леонид е удържал многобройна персийска армия при Горещите порти само с триста войници. Искаше ми се да познавах спартанците. Историята за онази победа е надживяла десетки империи. За разлика от Кнут, цар Леонид е удържал океана.
Усещах огъня в краката си, студения въздух при всяко вдишване и горещия дъх при всяко издишване. Пот под бронята, цяла река под нагръдника. Днес бронята ми не беше от метал, дори метална ризница нямах, само доспехи от корава кожа, специално обработена и варена в масло, с ленена подплата отдолу. Днес трябваше да сме бързи.
Дадох знак и всички спряхме сред камънака, пръснати по склона, на двеста метра от вражеския лагер, не повече, толкова близо, че ги надушвахме. По този фланг, далеч от стрелците, имаше основно мъже от Стрела, отряди копиеносци с леки ризници, мечоносци с брони, сред тях и оземлените рицари, които бяха мобилизирали селяци от ферми и махали или бяха опразнили гвардията на замъка си, за да служат на своя принц. И всички те, или поне онези, които виждахме, преди баирите да скрият безчетната войска, маршируваха без бързане, уверено, някои сочеха дима и искрите над Призрачния и се шегуваха. Гигантски обсадни машини се търкаляха със скърцане между формированията, теглени от по десетина мулета във впряг.